Яна Язова - Бенковски

Защото има и друго: който сгреши за първи път, той винаги чувства своята вина, а този, който много пъти повтаря един и същи грях, ако вижда, че около него има хора, които вършат същото, престава да чувства греха си.

Отначало всяка страст е като просител в сърцето на човека — продължи госпожа Евпраксия, — после като гост, а най-сетне като стопанин на дома. Чисто обутият човек предпазливо заобикаля калта, но веднъж цапне ли в локвата, изцапа ли си обущата, той по-малко се пази. Ако пък види, че обущата му са цели изцапани, той вече смело гази из калта, като се цапа все повече и повече.

Тъй и младият човек, додето не е сгрешил, заобикаля съблазънта, но сгреши ли веднъж, стъпи ли в локвата и види ли се оцапан, мисли, че вече не може да се очисти, и цапа в калта и се плеска до гуша. Но това не е така. Човек винаги може да се разкае, а туй значи да се приготви за борба със своето тяло. Затуй, мили сестри, добре е да се каем, додето сме още в сила! Да наливаме масло в кандилото, додето то не е още угаснало. Никой никога да не се плаши от греха и да не си казва: „Аз не мога да не греша, аз съм привикнала на греха, аз съм слаба!“ Додето сме живи, всякога можем да се борим с греха и да го надвием ако не днес, то утре или другиден, ако не в другиден, то в последния ден преди смъртта си. Ако предварително се откажем от борбата, отказваме се от най-главното дело на живота!

За да се приучим на борба с греховете, полезно е от време на време да преставаме да вършим туй, на което сме привикнали, за да се уверим, че ние сме властни над тялото, а не тялото над нас!

Да, борбата с тялото е необходима за всекиго, но необходимо е по-отрано да знаем цялата сила на врага, да се не залавяме за лъжливата надежда, че е възможно бързо да го победим. Боят с този враг е тежък, но затуй и наградата е голяма!

Видиш ли, че пак си сгрешил и пак си паднал, не се отчайвай ти! Детето, когато прохожда, пада, плаче, става и пак пада, удря се, но най-сетне се научава да се държи на краката си и да върви с тях. Падането не е страшно, а е страшно да се примириш с падането и да го оправдаеш. Никой да не казва: „Човешката съдба е да газим калта!“ Да не се оправдаваме, да не се самозалъгваме, а твърдо да помним, че злото си е зло и че ние не искаме да го вършим!

Каруцарят не захвърля юздите, защото не може изведнъж да спре коня, а продължава да ги тегли, додето конят спре. Тъй и ти със своята слабост не си удържала веднъж, продължавай да се бориш и в края на краищата ще победиш!

Госпожа Евпраксия стана, сгъна ситно изписания лист и го пъхна в дълбокия вътрешен джоб на расото си.

Драги сестри — каза тя кратко и ясно, — благодаря ви, че ме изслушахте с внимание. Пожелавам на всички ви лека нощ!

Тя изправи глава и с големи тежки крачки излезе от стаята.

Сестрите на Горния метох останаха да седят по местата си и да се гледат една друга в очи.

Добър урок ни даде нашата света майка! — обади се първа сестра Анисия, като се изправи, валчеста като буре, на своето място. — А ние си мислим, че тя нищо не вижда какво се върши в манастира!… Хайде да ставаме и да си вървим, а утре рано-рано всички да се залавяме за работа!

Сестрите послушно станаха, разместиха столовете и тихо заизлизаха от стаята. Серафима угаси един подир други сребърните свещници. Тя като че ли вземаше някакво тайно участие в цялата беседа на госпожа Евпраксия. Напоследък игуменията я викаше в своята килия и я задържаше на разговор до късно през нощта.

Тя събра свещниците, пъхна ги в един скроен по мярката им бял платнен калъф и се приготви да ги отнесе в скривалището им, откъдето ги бе донесла. Само слабата светлина на кандилото под иконата на Богородица осветяваше нейната черна фигура, която се движеше тихо. Върху бледото и лице розовите устни изглеждаха, че се усмихват. Може би Серафима наистина се усмихваше на себе си или на кой знае какво задоволство от себе см.

Когато тя вдигна белия платнен калъф със сребърните свещници и тръгна да ги отнесе на мястото им, нейният поглед биде привлечен към дъното на стаята, където, останала да стои между празните столове, се чернееше една монахиня. Друга една хубост я гледаше оттам през своите млади очи. Това беше Младата Макрина, която скритом я наблюдаваше. На какво се удивляваше тя така, сякаш за първи път виждаше тази чужденка в манастира? Дали на нейната хубост?… Но тя бе свикнала с нея. Дали на нейната усмивка?… Да, на нейната усмивка се удивляваше тя. Върху нейното безстрастно лице тази усмивка изразяваше някакво странно и мистично задоволство. На това задоволство се удивляваше Младата Макрина. Струваше й се, че едва сега проумява израза на това красиво и безстрастно лице.