Яна Язова - Бенковски

За да се въздържи да я разпитва, сестра Анисия й разказваше своята история. За онази варосана къща, която тя виждаше от двайсет години вече само в своите сънища. Къщата била оградена с плет от френско грозде, а при плета цъфтели гергини… Слънце греело в градината, плодове имало по дръвчетата. Благословена земя, благословена къща, благословени били и нейните обитатели!…

Ееех!… — въздъхваше извън гърди Младата Макрина и сълзи оросяваха бузите й.

Защо плачеш? — питаше я трогната сестра Анисия.

Хубаво разказваш, сестро Анисия! Хубаво и тъжно, сърцето разкъсваш на човека!

Всеки разказва хубаво онова, което е изгорило сърцето му — отговаряше сестра Анисия и подемаше друг разказ: — Имах аз едно дете, тригодишно дете. То много обичаше слънцето. Слънчево дете имахме ние, моят стопанин и аз. „Погледай го колко весело играе на слънцето!“ — обичаше да казва моят стопанин. Косата му бе руса като злато, навита на шушулки върху челото. Весело дете беше то. Буболечките се събираха около него на двора.

„От това е, че нашето дете си играе на слънце!“ — казваше моят стопанин, но аз му отвръщах: „Не е от слънцето, а защото нашето дете е много добро. Неговото сърчице привлича буболечките към нозете му.“

Сестра Анисия ставаше, разравяше жарта в „кюмбето“, както наричаха тия скорогрейки, сковани от тенекия, донасяше нова цепеница и я хвърляше сред жарта. Малки светли искри пръсваха из отворената врата върху Младата Макрина и угасваха в косата й и в скутите й, в които лежеше голямото й вълнено кълбо.

Продължавай, сестро Анисия! — казваше тя с въздишка.

Една вечер сестра Анисия подхвана този разказ:

— Имахме един съсед турчин — Сюлейман. Превозваше пътници до Пловдив в една дълга като вагон кола, покрита с чергило от рогозка. На този Сюлейман се роди момче, когато и аз добих моето. Лош знак — мисля сега аз. Неговият Саади излезе едно дете грозно като дявол. То беше сухо и черно и долната му челюст беше откачена и увиснала като на маймуна. Когато порасна и тръгна да ходи, един ден, гледам го, влезе у дома. Разбрал, че и у нас има момче. Играеше му се. По едно време вратата се блъсна и Сюлейман коларят влезе в двора. Той беше грамаден турчин с пипонеста глава и похлупени очи. С тия очи той погледна двете деца, които си играеха на слънце и занемя от мъка. Сърцето му се сряза на две. Моето грееше като злато, а неговият Саади се гърбучеше в нозете му като черен бръмбар.

Сестра Анисия стана замислена и се приготви да си легне.

— Грях ми лежи на душата! — прекръсти се тя. — Винаги мисля, че това бе той, онзи душманин, който една нощ подпали нашата къща. Огънят беше хвърлен в стаята, където спеше детето!… На другия ден след пожара Сюлейман изчезна заедно с дългата си кола и се върна едва подир месец време в своята къща. Никога не съм го виждала оттогава. Неговият Саади наскоро се окъпа в Тунджа, разболя се от треска и за два дни умря. Сюлейман вдигна двете си ханъми, слугите и добитъка, продаде къщата и се засели в Доймушларе. Може и да си е мислел, че Бог му е взел Саади, за да го накаже…

Тъй сестра Анисия, вечер след вечер, разказвайки своята история на Младата Макрина, наблюдаваше борбата, която тя изборваше в своето сърце, в своя ум и в своята съвест. Колкото дните минуваха, толкова по-рядко излизаше тя в града и се връщаше по-рано, отколкото я очакваха. Дойде време, цяла неделя не излезе никак, а си остана в метоха и през втората и третата.

В манастира дойде една непозната жена да пита за нея, но тя се скри от нея в някоя килия, сякаш потъна в земята, и никой не можа да я намери до вечерта. Тази жена дойде и втори, и трети път, но срещна най-сетне сестра Анисия, която се развика срещу нея:

— За какво ти е на тебе Младата Макрина мари, обеснице? Я да се махаш от метоха и други път да не съм те видяла тука да стъпиш, че ще останеш без крака!

Никой не похвали Младата Макрина, че тя полага големи усилия за добър живот. Но пък и никоя от сестрите в Горния метох не се обърна през това време да й каже, че беседата на госпожа Евпраксия върху „любовта“ е била прочетена за нея.

Сестра Анисия не можа да се въздържи повече, един ден отиде при Младата Макрина и я целуна по челото:

— Като твоя майка го правя! — каза тя. — Като твоя майка, която се радва на твоето възвръщане! Спомни си притчата за блудния син, дъще! Колко много се радвал баща му. Градът за тебе е бил това, което е бил светът на съблазните за блудния син. Ти се опомни и се върна при нас: „Мъртва бе и оживя, изгубена бе и се намери!“