Сестра Анисия не се задоволи да разкаже притчата за блудния син само на Младата Макрина. На другия ден тя тръгна из метоха от килия на килия да я разказва на всяка сестра.
— Да се радваме! Да се веселим! — викаше тя. — Защото тази наша сестра мъртва бе и оживя, изгубена бе и се намери!… Нека дойде сега нашата духовна майка и да се възрадва с нас, според както е речено в притчата!
На следната неделя тя чу отговора на своя възглас, който разнасяше навред из килиите на Горния метох. Когато службата в църква свърши, госпожа Евпраксия се изправи с целия си ръст пред олтара и като скръсти ръце на корема, приготви се да държи проповед:
— Драги сестри — започна гръмогласно тя, — когато у човека няма разум, той живее като животно и не е виновен за това дали живее лошо или добре. Но дохожда време, когато трябва да разсъди какво трябва да прави. И ето често пъти човек, вместо да разбере, че разумът му е даден, за да познае кое е добро и кое е лошо да върши, употребява го, за да оправдае туй лошо, което му е приятно и което той е привикнал да върши.
Думата ни е за греха, който иде от говоренето. Преди да почнеш да говориш нещо, помисли, струва ли си, нужно ли е да го кажеш и няма ли да повредиш някому с това, което искаш да кажеш!
И пак ще кажа думите на един мъдрец: „По-напред помисли, че после говори! Но спри се, преди да ти кажат: «Стига!…» Човек стои по-горе от животното със способността си да говори. Но той може да падне по-ниско от него, ако говори каквото му попадне.“ Същият мъдър човек е казал още и това: „С какво да сравним езика в устата на човека?… Той е като ключ на съкровищница. Когато вратата е заключена, никой не може да знае какво има там, скъпоценни камъни или ненужни дрипи!“
Нека тези прости, но мъдри слова, драги сестри, ви служат като напътствие в живота! Мир вам!…
Като изрече тези слова, госпожа Евпраксия с големи крачки напусна черковата. На другия ден сестра Анисия биде изпратена да живее в килията, която се намираше в дясното крило, в най-отдалечения край на коридора.
На другия ден вратата на килията със становете шумно се отвори и на прага застана госпожа Евпраксия. Нейното появяване бе тъй ненадейно, че осемте тъкачки обърнаха глави, но останаха да стоят неподвижни по местата си. Като не бяха станали първия миг на крака, те можеха само да мълчат и да очакват нейните заповеди. В най-грозно положение между тях се намери сестра Евлампия. Цяла една дебелокожа смокиня, която тя току-що бе налапала, подуваше едната й буза. Сестра Евлампия още облизваше с език нейната захаросана обвивка, когато госпожа Евпраксия стъпи на прага. От много време тя се бе успокоила от такивато гръмовити стъпки по малката дъсчена стълбичка към тъкачната и бе престанала да се ослушва за тях през гърма на становете. Сега тя се намери лице срещу лице със своята началница, тъй като нейният стан бе последният до вратата.
С големи усилия над себе си тя сдъвка дебелата кожа на смокинята и се приготви да я глътне.
— Останете по местата си! — разнесе се гласът на госпожа Евпраксия, въпреки че тъкачките бяха останали като вцепенени в своите станове. — Бог да благослови вашата работа!
Очите на сестра Евлампия се напълниха със сълзи, защото големият залък, който бе глътнала, разпори цялото й гърло, тъй че не й позволи като началница на всички тъкачки да отговори от тяхно име на отправения поздрав. Това бяха сълзи не от болка, а от душевна мъка и огорчение.
— Какво има, сестро Евлампия? — запита госпожа Евпраксия, като влезе.
— Този мой дявол, той ще ме погуби, госпожо!… — съкрушено отвърна сестра Евлампия. — С нищо не мога да наситя своя глад!
— Това, което ти не можеш да наситиш, сестро Евлампия, не е гладът на твоето тяло — каза госпожа Евпраксия. — Тялото се насища от много малко храна. Това, което ти не можеш да наситиш в себе си, е алчният търбух на демона, който си допуснала да влезе в тебе и да те завладее. А знай, него ти не можеш насити никога!… Колкото повече сладки работи ядеш, толкова повече сладки работи от тебе ще изисква.
— Един съвет ще получиш от мене, добра сестро, защото виждам, че твоето чревоугодие напоследък много те мъчи. Като привършиш работата си на стана, отивай да си направиш една малка разходка до задния двор! Иди в обора при кравите, в кошарата при овцете! Ще видиш, че когато животното получи храна, достатъчно да утоли глада си, то се успокоява и не търси повече да яде. Нима ние сме по-малко разумни от животното?
Читать дальше