Майкл Коннелли: Законът на Бош

Нещата в сърцето са неизброими. Каза ми го една жена. Ред от стихотворение, в което вярвала. Разбирала го така — ако някой вземе нещо присърце, тогава то винаги остава там. И каквото и да се случи, ще чака. Тя каза, че това можело да е човек, място или мечта. Нещо, на което си се посветил. Всяко свято нещо. Всичко било свързано в онези червени, меки като кадифе гънки. Било част от едно и също нещо и винаги щяло да бъде там, носейки ритъма на сърцето ти.

Аз съм на петдесет и две и вярвам в това. Чувствам го нощем, когато се опитвам да заспя, но не мога. Когато всички пътища сякаш се пресичат и виждам хората, които съм обичал и мразил, на които съм помагал и които съм наранявал. Виждам ръце, протягащи се към мен. Чувам ритъма и виждам и разбирам какво трябва да направя. Знам каква е мисията ми и че няма отказване, нито връщане назад. И в такива мигове наистина знам, че нещата в сърцето са неизброими.

Последното, което очаквах, беше, че Александър Тейлър ще ми отвори лично. Това противоречеше на всичко, което знаех за Холивуд. Смятах, че човек с неговия рекорд в касовите приходи, равняващи се на един милиард долара, не отваря лично вратата си на никого, а има униформен пазач на пълно работно време. И че този портиер ще ме пусне едва след като внимателно провери документите ми за самоличност и определения ми за среща час. После ще ме предаде на иконома, който безшумно ще ме придружи по останалия път до вътрешността на къщата.

Но в жилището на Бел Еър Крест Роуд нямаше такова нещо. Портата към алеята за коли беше отворена и след като паркирах пред къщата и потропах, самият шампион по касови приходи ми отвори и ме покани да вляза в дом с размери, копирани от международния терминал на летището на Лос Анджелис.

Тейлър беше едър мъж — над метър и осемдесет — и тежеше сто и трийсет килограма. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — сини. Козята брадичка му придаваше вид на художник, макар че изкуството нямаше почти нищо общо с областта, в която той така усилено се трудеше.

Беше със светлосин анцуг, който вероятно струваше повече от всичко по мен. На врата му бе увита бяла хавлия. Лицето му беше зачервено, а дишането — учестено. Бях прекъснал нещо и Тейлър изглеждаше малко ядосан.

Бях се издокарал в най-хубавия си костюм — пепелявосив, еднореден. Бях платил за него хиляда и двеста долара преди три години. Не го бях обличал повече от девет месеца и сутринта, след като го извадих от дрешника, се наложи да му изчеткам раменете. Бях гладко избръснат и имах цел — първата, откакто костюмът бе сложен на закачалката.

— Влезте — рече Тейлър. — Днес всички са в почивка, а аз правя гимнастика. Добре, че салонът е под коридора, инак нямаше да ви чуя. Къщата е голяма.

— Значи имам късмет.

Той тръгна навътре. Не се ръкува с мен и си спомних, че бе направил същото първия път, когато го видях — преди, четири години. Сега закрачи напред и ме остави да затворя входната врата.

— Имате ли нещо против, ако се упражнявам на велоергометъра, докато разговаряме?

— Не.

Тръгнахме по мраморен коридор. Тейлър вървеше три крачки пред мен, сякаш бях придружаващо лице. Вероятно така му беше най-удобно и това ме устройваше, защото имах време да огледам обстановката.

През редицата прозорци вляво се виждаше зелена морава с размерите на футболно игрище, а зад нея нещо като къща за гости или къщичка край езерце, или и двете. Пред нея се различаваше количка за голф, а по скосената трева имаше следи, водещи към главната сграда. Виждал съм много неща в Лос Анджелис, от най-бедните гета до вили на планински върхове. Но за пръв път в очертанията на града виждах толкова голям участък, че да е необходимо да се използва количка за голф, за да стигнеш от единия до другия край.

На стената вдясно бяха окачени в рамки плакати на много от филмите, продуцирани от Александър Тейлър. Гледал съм някои от тях, когато стигнат до телевизията, и съм виждал реклами на останалите. Повечето са екшъни, които идеално се вместват в рамките на трийсетсекундна реклама, без да изпитващ належаща потребност да гледаш целия филм. Нито един не може да бъде смятан за изкуство в никой смисъл на думата. В Холивуд обаче са много по-важни от изкуството. Доходни са. И това е от първостепенно значение.

Тейлър зави надясно и влезе в гимнастическия салон. Помещението внесе нов смисъл в представите ми за личен фитнес. Покрай стените бяха наредени всякакви тренажори и комбинирани уреди. В средата имаше боксов ринг. Тейлър пъргаво се качи на велоергометъра, натисна няколко копчета на дигиталното контролно табло пред себе си и започна да върти педалите.