Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Авторът изразява искрената си признателност към хората, които помогнаха в проучването и написването на този роман. Това са Майкъл Пийтш, Ася Мучник, Джейн Уд и Пеги Лий Андерсън, както и Джейн Дейвис, Линда Конъли, Терил Лий Ланкфорд, Мери Капс, Джуди Кауълс, Джон Хотън, Джери Хутън и Кен Делавин. Специална благодарност дължа на детективите Тим Марсия, Рик Джексън и Дейвид Лемкин от Лосанджелиското полицейско управление, както и на сержант Боб Макдоналд и началника на полицията Уилям Братън.

В практиката и протокола на Лосанджелиското полицейско управление повикването с код две — шест предизвиква най-незабавна реакция и поражда най-силен страх под бронираната жилетка. Защото това повикване често оказва пряко отражение върху кариерата. То идва от комбинацията на радиопозивната с код две, която означава „реагирай колкото може по-бързо“, и шестия етаж на Паркър Сентър, от който началникът на полицията командва управлението. Две-шест е спешна призовка в кабинета на началника и всеки полицай, който си харесва работата, се подчинява, без да се мае.

При предишното си назначаване детектив Хари Бош беше работил над двайсет и пет години в управлението и нито веднъж не бе получавал спешно повикване от началник на полицията. Всъщност освен на връчването на полицейската значка в академията през седемдесет и втора, никога не се бе ръкувал или разговарял лично с полицейски началник. Беше преживял неколцина и естествено, бе ги виждал на полицейски прояви и погребения, обаче просто през годините никога не му се бяха изпречвали на пътя. На сутринта на завръщането си в полицията след тригодишно прекъсване той получи първото си повикване две — шест, докато си връзваше вратовръзката пред огледалото в банята. Помощникът на началника се обаждаше по личния му мобилен телефон. Бош не си направи труда да попита как са намерили номера му. От само себе си се разбираше, че кабинетът на началника разполага с властта да действа по такъв начин. Бош само отговори, че ще пристигне след час, на което, помощникът отвърна, че ще го очакват по-рано. Хари доза-върза вратовръзката си в колата, докато шофираше колкото можеше по-бързо — доколкото позволяваше трафикът по магистрала 101 към центъра.

От момента, в който затвори телефона, докато мина през двукрилата врата и влезе в кабинета на началника на шестия етаж в Паркър Сентър, изтекоха точно двайсет и четири минути. Той си мислеше, че е постигнал нещо като рекорд, въпреки че беше паркирал неправилно на Лос Анджелис Стрийт пред полицейското управление. Щом знаеха номера на личния му мобифон, сигурно бяха наясно, че е извършил истински подвиг, като е стигнал от Холивудските хълмове до кабинета на началника за по-малко от половин час.

Обаче помощникът, лейтенант, казваше се Хофман, го изгледа с безразличие, посочи увитата в найлон кушетка, на която вече чакаха други двама, и каза:

— Закъсняхте. Седнете.

Бош реши да не възразява, за да не влоши положението още повече. Отиде при кушетката и се настани между двамата униформени, които бяха заели местата от двата края. Двамата седяха вдървено и не разговаряха. Явно също бяха получили позивна две — шест.

Минаха десет минути. Мъжете от двете му страни бяха привикани преди него и началникът ги задържа точно по пет минути. Докато вторият бе вътре, на Бош му се стори, че чува високи гласове от светая светих. Когато полицаят излезе, лицето му изглеждаше пепеляво. Нещо се беше издънил пред началника, а се говореше — и бе стигнало до пенсиониралия се Бош, — че новият не търпи издънки. Беше чел в „Таймс“ за някакъв щабар, който бил понижен, задето не съобщил на началника, че синът на един градски съветник, обикновено съюзяващ се срещу управлението, е задържан за транспортно произшествие. Началникът научил едва когато съветникът се обадил да се оплаче от полицейски тормоз, като че ли управлението било накарало сина му да изпие шест водки-мартини в бар „Мармаунд“ и на път за вкъщи да се опита да прегази с колата си дънера на едно дърво на Мълхоланд.

Накрая Хофман остави телефонната слушалка и посочи с показалец Бош. Негов ред беше. Бързо го въведоха в ъглов кабинет с изглед към Юниън Стейшън и околното жп-депо. Гледката си я биваше, обаче не бе кой знае какво. Това нямаше значение, защото скоро щяха да съборят сградата. Управлението щеше да се премести във временни офиси, докато издигнеха нова модерна полицейска постройка на същото място. Редовите ченгета наричаха сегашната Стъкления дом, сигурно защото не криеше никакви тайни. Бош се зачуди какъв ли прякор ще измислят на новата сграда.