Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Разбирам.

— Тогава слизайте долу и приключвайте следствията. В това ви бива. Затова имаме нужда от вас, затова сте тук. Затова рискувам с вас. Покажете им, че ние не забравяме. Покажете им, че в Лос Анджелис следствията никога не остаряват.

— Обещавам.

Бош го остави в кабинета му, все още изправен и може би преследван от гласовете. Като самия него. Помисли си, че навярно за пръв път наистина е свързан на някакво равнище с човека на върха. В армията казват, че влизаш в битка и си готов да умреш за хората, които са те пратили. Бош никога не се бе чувствал така, когато пълзеше из тъмните тунели във Виетнам. Чувстваше се сам, вярваше, че воюва за себе си, бореше се да остане жив. Това беше продължило и в управлението и понякога му се бе струвало, че се бори въпреки хората на върха. Сега положението може би щеше да се промени.

В коридора натисна бутона на асансьора по-силно, отколкото трябваше — изпитваше прекалено силно вълнение и имаше повече енергия за изразходване. Хорът на забравените гласове. Началникът явно знаеше песента, която пееха те. Естествено и Бош я знаеше. Беше я слушал почти цял живот.

Бош слезе с асансьора на петия етаж. И той беше нова територия за него. По-рано там се помещаваха много от административните офиси на средно и ниско равнище, повечето пълни с цивилни служители, счетоводители, аналитици, писарушки. Досега не му се бе налагало да идва на петия.

Във фоайето нямаше табелки, упътващи към офисите. На такъв етаж човек знаеше къде отива още преди да слезе от асансьора. Само че не и Бош. Коридорите образуваха буквата „Н“ и той два пъти сбърка пътя, преди най-после да намери 503-та стая. На вратата не пишеше нищо друго. Спря, преди да я отвори, и се замисли за това, което щеше да върши, с което се захващаше. Знаеше, че постъпва правилно. Сякаш чуваше гласовете, идващи отвътре. Всичките осем хиляди.

Киз Райдър седеше на бюрото до вратата и пиеше вдигащо пара кафе. Стаята приличаше на приемна на секретарка, ала от честите си телефонни обаждания през предишните седмици Бош знаеше, че в този отдел няма секретарки. Нямало пари за такъв лукс. Райдър си погледна часовника, поклати глава и каза:

— Нали се уговорихме за осем. Така ли ще я караме? Всяка сутрин ли ще ми цъфваш, когато ти кефне?

Бош също си погледна часовника. Осем и пет. Погледна я и се усмихна. Тя отговори на усмивката му.

— Е, добре дошъл.

Беше ниска, с няколко кила отгоре. В късата й коса сребрееха посивяващи кичури. Кожата й бе много тъмна, което правеше усмивката й още по-сияйна. Райдър се смъкна от бюрото, вдигна втора чаша кафе и му я подаде.

— Я да видим дали съм запомнила вкусовете ти.

Бош отпи и кимна.

— Черно, каквито обичам партньорите си.

— Много смешно. Ще трябва да подам жалба срещу теб за тия думи.

Поведе го навътре. Офисът изглеждаше пуст. Помещението беше голямо даже за отдел от деветима следователи — четири групи и шеф. Стените бяха боядисани в светлосив нюанс, какъвто Бош често виждаше на компютърните екрани. Мокетът бе сив. Нямаше прозорци. Там, където би трябвало да са прозорците, висяха дъски за обяви или адски стари черно-бели криминални снимки в красиви рамки. Бош забеляза, че фотографите често са поставяли художествените си способности пред клиничните си задължения. От снимките лъхаше мрачна атмосфера. Почти не се забелязваха подробности.

Райдър видя, че ги разглежда, и го осведоми:

— Казаха ми, че ги избрал писателят Джеймс Елрой и поръчал да ги поставят в рамки, специално за офиса.

Заобиколиха една ниска стена, която разделяше помещението на две, и се озоваха в ниша с две сиви стоманени бюра, долепени едно до друго, така че детективите, които седят на тях, да са един срещу друг. Райдър остави кафето си на едното бюро. Там вече имаше папки, голяма чаша с химикалки и снимка, поставена под такъв ъгъл, че да не се вижда отстрани. Освен това бръмчеше отворен лаптоп. Райдър се беше преместила в отдела предишната седмица, докато Бош още бе изпълнявал формалностите — медицинския преглед и последните документи, нужни за връщането му в управлението.

Другото бюро беше чисто, свободно и го очакваше. Той мина зад него и остави чашата си, като се опита да скрие усмивката си.

— Добре дошъл отново, Рой — рече Райдър.

Това вече го накара да се усмихне. Беше му приятно, че пак му викат Рой. Тази традиция се поддържаше от много детективи в отдел „Убийства“. Имаше един легендарен детектив, Ръсел Къстър, който преди много години бе работил в Холивудския участък. Абсолютният професионалист. Много детективи, които днес разследваха убийствата в града, по едно или друго време бяха попадали под негова опека. През 1990-а го бяха убили при случайна престрелка. Обаче навикът му да нарича човек Рой, както и всъщност да се казваше, пусна корени. Не бяха сигурни за произхода му. Едни твърдяха, че някога Къстър имал партньор, Рой Акъф, когото много обичал, и всичко започнало оттам. Други смятаха, че му допадала мисълта ченгетата от отдел „Убийства“ да са от типа на Рой Роджърс, с бялата шапка, винаги готов да се притече на помощ. Всичко това вече нямаше значение. Бош знаеше, че е гордост просто да му викат отново Рой.