Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Искаш ли нещо за пиене, Хари?

— Само вода. Тук е много горещо.

Тя кимна и излезе. Огледах помещението. Не познах нито един от мебелите от апартамента, където я бях посетил. Всичко беше ново и различно. На задната стена на всекидневната имаше остъклени плъзгащи се врати, водещи към басейн. Около басейна имаше бяла пластмасова ограда, каквато слагат хората с деца като предпазна мярка.

Изведнъж загадките на Елинор започнаха да ми се изясняват. Уклончивите отговори. Багажникът на колата, който не може да се отвори. Хората слагат детски колички в багажниците. Или омалели детски дрешки. Хората с деца.

— Хари?

Обърнах се и видях Елинор. До нея стоеше момиченце с черна коса и очи. Държаха се за ръцете. Детето приличаше на Елинор. Същата вълниста коса, сочни устни и чип нос. И ме гледаше по същия начин като Елинор.

Но очите не бяха нейните. Виждах тези очи, когато се погледнех в огледалото. Очите на момиченцето бяха моите.

Усетих внезапен прилив на чувства. Не всички бяха положителни. Ала не можех да откъсна очи от детето.

— Елинор…

— Това е Мади.

— Мади?

— Съкратено от Маделин.

— На колко години е?

— Вече на четири.

Мислите ми се върнаха назад. Спомних си последния път, когато бяхме заедно, преди Елинор да ме напусне. В къщата на хълма. Може би бе станало тогава. Елинор сякаш прочете мислите ми.

— Сякаш е трябвало да стане така. Нещо, което да ни накара никога да не се…

Тя не довърши.

— Защо не ми каза?

— Изчаквах подходящ момент.

— Кога щеше да стане това?

— Предполагам, че сега. Ти си детектив. Мислех, че ще искаш сам да разбереш.

— Не е честно.

— А кое би било честно?

Обзеха ме две противоречиви чувства. Едното беше гняв, а другото — въодушевление. Първото водеше към тъмната бездна в сърцето, дяволска купа за пунш, пълна с взаимни обвинения и отмъстителност. Можех да гребна пълна чаша от нея. Второто ме водеше далеч от всичко това. Към шосе „Рай“. Към светли и благословени дни и святи нощи. Към мястото, откъдето идва изгубената светлина. Моята изгубена светлина.

Знаех, че мога да избера само единия път. Отместих очи от момиченцето и погледнах Елинор. По лицето й се стичаха сълзи, но в същото време тя се усмихваше. Разбрах кой път трябва да избера и че нещата в сърцето са неизброими. Пристъпих напред и приклекнах пред детето. От работата си с малки свидетели знаех, че е най-добре да подходиш към тях на тяхното ниво.

— Здравей, Мади — казах на дъщеря си.

Тя се обърна, завря лице в крака на майка си и каза:

— Много съм срамежлива.

— Няма нищо, Мади. И аз съм срамежлив. Може ли само да подържа ръката ти?

Тя ми я подаде. Хванах я и стиснах тънките й пръстчета. Мади ме погледна в очите. Не изглеждаше уплашена, а само предпазлива. Вдигнах другата си ръка и тя я хвана.

Наведох се и допрях малките й юмручета до затворените си очи. И в този миг разбрах, че всички загадки са разкрити. Бях си у дома. Бях спасен.