Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Дорси — казах на глас.

Може би твърде високо. Мъжът през три стола от мен се обърна и ме погледна. Вторачих се в него и го принудих да се наведе към чашата си с кафе.

Повечето ми записки бяха в къщата ми и не можех да си ги взема. Полицейските материали по разследванията бяха в мерцедеса, но там нямаше нищо за случая Геслер. Опитах се да си спомня подробностите около изчезването на агентката на ФБР. Колата, оставена на летището. Използването на кредитната й карта в бензиностанция близо до пустинята за покупката на повече бензин, отколкото може да побере резервоарът на колата. Опитах се да вместя тези факти под ново заглавие с името Дорси. Той бе разкривал престъпления почти трийсет години. Беше умен и бе видял твърде много, за да остави такава следа.

Освен ако…

Докато изям всичко в чинията си, реших, че съм измислил нещо. Огледах се, за да видя дали ме гледа някой, излях още малко сироп в чинията си и го изядох, потапяйки в него вилицата си. Тъкмо се готвех да го направя пак. Когато сервитьорката с яките бедра застана пред мен.

— Приключихте ли?

— А… да. Благодаря.

— Още кафе?

— Може ли в пластмасова чаша?

— Разбира се.

Тя взе чинията и сиропа. Докато мислех какъв да е следващият ми ход, сервитьорката се върна с кафето и го записа на сметката ми. Оставих пет долара на бара и занесох сметката на касата. Там имаше бутилки с кленов сироп, явно ги продаваха. Касиерката видя, че ги гледам, и попита:

— Желаете ли шише сироп?

Изкушавах се, но реших да си остана само с кафето.

— Не. Мисля, че за днес ядох достатъчно сладки неща. Благодаря.

— Нужни са сладки неща. Светът е гаден.

Съгласих се с нея, платих сметката и излязох от ресторанта. Качих се в колата, отворих клетъчния телефон и набрах номера на Рой Линдъл.

— Рой слуша.

— Обажда се Бош. Говорим ли си още?

— Какво искаш? Извинение? Няма да го получиш, да ти го начукам.

— Не. Мога да живея и без извинението ти, Рой. Затова да ти го начукам и на теб. Искаш ли още да я намериш?

Не беше необходимо да споменавам името.

— А ти как мислиш, Бош?

— Добре. — Замислих се за миг как да подходя.

— Бош, да не си затворил?

— Не. Слушай, сега трябва да се видя с един човек. Може ли да се срещнем след два часа?

— Къде?

— Знаеш ли къде е каньонът Бронсън?

— Над Холивуд, нали?

— Да, в Грифит Парк. Ще се срещнем в края на каньона Бронсън. След два часа. Ако не си там, няма да чакам.

— Какво става? Какво си научил?

— Засега е само предчувствие. Искаш ли да се срещнем?

Последва мълчание. После:

— Ще бъда там, Бош. Какво да донеса?

Уместен въпрос. Опитах се да измисля какво ни е необходимо.

— Вземи фенерче и ножовка. Мисля, че ще трябва да донесеш и лопата, Рой.

Думите ми предизвикаха още една пауза.

— А ти какво ще донесеш?

— Само предчувствието си.

— Къде ще ходим там горе?

— Ще ти кажа, когато се видим. Ще ти покажа — отговорих аз и прекъснах връзката.

Вратата на гаража на Лотън Крос беше затворена. Микробусът беше паркиран на алеята. Нямаше други превозни средства. Кизмин Райдър още не бе дошла. Всъщност още никой не се бе появил. Спрях зад микробуса, слязох от мерцедеса и потропах на предната врата. След малко на прага застана Дани Крос.

— Току-що те видяхме по телевизията, Хари. Как си?

— Никога не съм бил по-добре.

— Те ли са хората, които направиха това на Лотън?

В очите й се четеше молба. Кимнах.

— Те бяха. Отнесох със собствената му пушка лицето на онзи, който в онзи ден е прострелял Лотън. Доволна ли си, Дани?

Тя стисна устни в усилие да преглътне сълзите си.

— Отмъщението е сладко, нали? Също като сироп за палачинки.

Сложих ръка на рамото й, но не за да я утеша. Внимателно я отместих от входа и влязох. Но вместо да се отправя наляво към стаята на Лотън, тръгнах надясно. Отидох в кухнята и намерих вратата за гаража. Приближих се до двойните чекмеджета пред шевролета и извадих папката с материалите по случая Антонио Маркуел — отвличането и убийството на момчето, чието разкриване бе прославило Крос и Дорси в полицията.

После влязох в стаята на Лотън. Не знам къде отиде Дани, но съпругът й ме чакаше.

— Дават те по телевизията, Хари — каза той.

Погледнах телевизионния екран. Показваха къщата ми от хеликоптер. Видях всички служебни коли и медийни микробуси на улицата отпред и черните найлони, с които бяха покрити труповете. Натиснах копчето и екранът угасна. Обърнах се към Крос и пуснах на коленете му папката със случая Маркуел. Той не можеше да се движи, затова само я погледна и се опита да прочете надписа.