Майкл Коннелли - Законът на Бош

Крос най-после вдигна очи към мен и заговори:

— Виж какво направиха с мен. Получиха си заслуженото.

Кимнах.

— И ти си получи заслуженото. Е, къде е Геслер?

Очите му се насочиха към тъмния екран на телевизора. Не каза нищо. Ядосах се. Спомних си как Милтън бе стиснал тръбичките на апарата за изкуствено дишане. Хрумна ми да се превърна в едно от чудовищата, които преследвах. Направих крачка към инвалидната количка, вторачих се гневно в Крос и бавно протегнах ръце към лицето му.

— Кажи му.

Обърнах се и видях на прага Дани Крос. Нямах представа откога стои там и какво е чула. Не знаех дали историята е нова за нея, или не. Знаех само, че Дани ме накара да осъзная какво се готвя да направя. Обърнах се и отново се вторачих в Лотън. Той гледаше съпругата си. На парализираното му лице се изписа тъга и окаяност.

— Кажи му, Лотън — настоя Дани. — Инак няма да бъда до теб.

В очите му се прочете страх, а после молба.

— Обещаваш ли да останеш с мен?

— Обещавам.

Погледът му се насочи към картата на коленете му.

— Това не ти трябва — каза Лотън. — Просто отиди горе. Влез в голямата пещера и завий в тунела вдясно. Проходът води до открита долина. Някой ни каза, че я наричат „Дяволската купа за пунш“. Там намерихме момчето. И тя е там.

— Къде да търся, Лотън?

— Там, където беше хлапето. Семейството му е отбелязало мястото. Ще го видиш, когато стигнеш дотам.

Кимнах, бавно взех картата и я сгънах, като внимателно го наблюдавах. Лотън изглеждаше успокоен и лицето му отново стана безизразно. Бях виждал това изражение хиляди пъти в очите и лицата на онези, които бяха направили самопризнания. Отърсване от бремето.

Нямаше какво повече да си кажем. Сложих картата в папката, взех я и излязох от стаята. Дани стоеше на вратата и гледаше съпруга си. Спрях, докато минавах покрай нея.

— Той е черна дупка. Ще те всмуче и ще те погълне. Спаси се, Дани.

— Как?

— Знаеш как.

Оставих я да стои и да го гледа, качих се в колата си и потеглих към Холивуд и към тайната, която хълмовете бяха крили толкова дълго.

Още не валеше, но когато пристигнах в Холивуд, от небето се разнасяше тътен. Отправих се нагоре по хълмовете. Каньонът Бронсън е сниман в повече филми, отколкото съм гледал през живота си. Неравният му релеф и назъбените скали са фон на безброй уестърни и на няколко евтини продукции за междузвездни експедиции. Бях ходил там като дете и после по различни разследвания. Знаех, че ако не внимаваш достатъчно, може да се изгубиш. Скалните образувания те обграждат и след известно време започват да ти се струват еднакви. Губиш ориентация. Опасността се крие в еднообразието.

Стигнах до аварийното шосе. Входът бе блокиран от стоманена порта с катинар. Ключът се намираше в пожарната, но благодарение на Лотън Крос аз знаех какво да направя.

Отидох там преди Линдъл и се изкуших да не го чакам. Пътят до скалите щеше да е дълъг, но гневът ми се превърна в решителност и движеща сила. Стоенето пред заключената порта не беше начинът да подклаждам огъня и да поддържам пламъка му. Исках да отида на хълмовете и да приключа с тази история. Извадих клетъчния телефон и се обадих на Линдъл, за да разбера къде е.

— Зад теб — отговори той.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Колата му се показа зад завоя. Караше служебна „Краун Виктория“. Това ме накара да се замисля как ще реагира, когато разбере, че последната следа, която бях открил, е била под носа ни през цялото време. Обаче изсумтях:

— Крайно време беше.

Затворих телефона и слязох от мерцедеса. Линдъл спря и аз се наведох през стъклото на колата му.

— Донесе ли ножовка?

Той погледна към портата.

— За това ли? Няма да срежа катинара. Всички ще се нахвърлят върху мен, ако разбия ключалката.

— Мислех, че си голям федерален агент, Рой. Дай ми ножовката. Аз ще го направя.

— И ще поемеш цялата отговорност? Ще кажеш, че си имал предчувствие?

Хвърлих му поглед, с който исках да кажа, че сега работя по нещо повече от предчувствие. Линдъл отвори багажника и аз извадих ножовката, която вероятно бе взел от федералния склад с инструменти. Той остана в колата, а аз срязах катинара и отворих портата.

Върнах се да оставя ножовката в багажника и докато минавах край стъклото на колата, казах:

— Започвам да разбирам защо не са те взели във взвода.

Хвърлих инструмента в багажника, затворих го и казах на Линдъл да ме последва.

Подкарахме по криволичещия път. Чакълът тътнеше под гумите също като задаващата се буря. Шосето зави за последен път на сто и осемдесет градуса и свърши пред входа на големия тунел — петметров отвор, издълбан в гранитен блок с размерите на административна сграда. Спрях до колата на Линдъл и слязох. Той отвори багажника и видях, че е донесъл две лопати и две фенерчета.