Хорас Маккой: Уморените коне ги убиват, нали?

Изправих се. За миг отново видях пред очите си Глория седнала на пейката на кея. Куршумът тъкмо бе пронизал слепоочието й, дори кръвта още не бе бликнала. Светкавицата от пистолета все още озаряваше лицето й. Всичко беше ясно като бял ден. Тя се отпусна напълно, успокоена. От силата на изстрела главата й се бе извърнала малко от мен, не виждах целия й профил, но виждах достатъчно от лицето и устните й, за да съм сигурен, че се усмихва. Прокурорът не беше прав, като каза на съдебните заседатели, че била умряла в страдания, изоставена, сама с жестокия убиец в тъмната нощ на брега на Тихия океан. Съвършено невярно. Тя не страда в момента на смъртта си. Беше отпусната и успокоена и се усмихваше. Тогава за пръв пътя видях да се усмихва. Как може да е страдала? Пък и не беше изоставена.

Аз бях най-добрият й приятел. Аз бях единственият й приятел. Тогава как може да е била изоставена?

Какво можех да кажа?… Всичките тези хора знаеха, че съм я убил. Единственият човек, който можеше да ми помогне по някакъв начин, също не беше между живите. Изправих се пред съдията, погледнах го и поклатих глава. На нищо не можех да се позова.

— Помолете съда за снизходителност — подсказа ми Епстейн, служебният ми защитник.

— Какво става там? — попита съдията.

— Разчитаме на снизхождението на почитаемия съд — обади се Епстейн. — Младежът признава, че е убил девойката, но го е направил по нейно лично желание…

Съдията ме погледна и удари по масата.

Странно беше как се запознах с Глория. Тя също се опитвала да пробие в киното, но аз разбрах това по-късно. Един ден вървях по Мелроуз, връщах се от студията на „Парамаунт“, когато някой извика: „Ей! Ей!“ Обърнах се и я видях да тича към мен и да ми маха. Спрях и също й махнах. Задъхана и възбудена, стигна до мен и тогава разбрах, че не я познавам.

— По дяволите този автобус! — каза тя.

Погледнах зад себе си и видях автобуса на половината път до следващата пресечка по посока на Уестърн.

— О, помислих, че махате на мен.

— Защо пък да ви махам?

Засмях се, попитах:

— Знам ли? В една посока ли сме?

— Мога и да повървя към Уестърн — каза тя и тръгнахме заедно.

Така започна всичко, и сега ми изглежда много необикновено. Нищо не мога да разбера. Мисля и премислям и пак не мога да разбера. Това не беше убийство. Опитах се да услужа, а стигнах дотам мен да убият. Те ще ме убият. Знам точно какво ще каже съдията. Като го гледам, знам, че ще го каже с удоволствие, а усещам, че и тия хора зад мен ще останат доволни, като го чуят.

Да вземем например оная сутрин, когато срещнах Глория. Не бях оздравял напълно, не ми беше много добре, но отидох до „Парамаунт“, защото Фон Стърнбърг снимаше филм — действието се развиваше в Русия — и си помислих, че мога да получа работа. Все се питах какво ли може да е по-хубаво от това да се снимам във филм на Фон Стърнбърг, на Мамулян или на Болеславски, да ми плащат за това, че ги гледам как режисират, да се уча на композиция, темпо, зрителни ъгли… та тъй отидох до „Парамаунт“.

Не ме пуснаха да вляза, но се въртях отпред до обяд, когато един от асистентите му излезе да хапне. Настигнах го и попитах има ли шанс да глътна малко атмосфера.

— Няма начин — отговори той и ми обясни, че Фон Стърнбърг много внимавал около него да няма хора, които да гълтат атмосфера.

Отвратително беше от негова страна да ми говори така, но ми стана ясно, че според него дрехите ми не са като за пред хората. Попитах:

— Статистите не са ли в костюми?

— Всичките ни статисти се набират от Централната агенция — отговори той и си тръгна.

Движех се без посока — просто се возех в моя ролс-ройс, а хората ме сочеха като най-големия режисьор на света, — когато Глория се развика. Нали знаете как стават тези неща?

И така, повървяхме по Мелроуз до Уестърн и през целия път все се запознавахме — когато стигнахме, вече ми беше известно, че се казва Глория Бийти, че е статистка, макар и да не успява да се вреди, а това беше и моето положение, пък и тя понаучи нещичко за мен. Много ми хареса.