Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Чакайте, чакайте — намесих се и аз. — Какво има?

— Тя продължава да преследва Руби. Обърна ли си гърба, и тя започва да й говори.

— Остави тази работа, Джим — опита се Руби да го успокои.

— Не, няма да я оставя. Не ти ли казах да си затваряш устата? — продължи той да говори на Глория.

— Върви на…

Глория не успя да си довърши думите, защото той й зашлеви такава плесница, че главата й се удари в рамото ми. Здравата я удари. Не можех да стоя така. Забих му един в зъбите. Той ме цапна в челюстта с лявата си ръка и за малко щях да падна, но като политнах назад, се блъснах в някого от състезателите. Той се нахвърли върху мен, а аз се заизвивах, за да го препъна или да го ударя с коляно между краката, защото инак изобщо не можех да го надвия. В ушите ми гръмна свирка, някой ни сграбчи и двамата. Беше Роло Питърс. Той ни разблъска и ни раздели.

— Я стига. Какво става тук?

— Нищо — отговорих.

— Нищо — каза и Руби.

Роло вдигна ръка и даде знак на Роки, който стоеше на естрадата.

— Давайте — извика той и оркестърът засвири.

— Махайте се! — нареди Роло на останалите състезатели и те започнаха да се разпръсват. — По-живо, по-живо — поведе ги той по дансинга.

— Следващия път ще ти откъсна главата — закани се Джеймс на Глория.

— Що не си… — отвърна му тя.

— Недей така — опитах се да я успокоя.

Отдалечихме се в едно ъгълче и там съвсем забавихме темпото, едва-едва се поклащахме.

— Какво ти е станало? Защо не оставиш Руби на мира?

— Не се притеснявай, повече няма да си хабя думите за нея. Щом иска да роди недъгаво дете, няма да й преча.

— Здравей, Глория — дочу се непознат глас.

Огледахме се. Беше я заговорила една възрастна жена от ложите зад парапета. Не й знаех името, но беше голям образ. Идваше всяка вечер, носеше си одеяло и сандвич. Веднъж се уви в одеялото и остана цялата нощ. Беше към шейсет и пет годишна.

— Здрасти — отвърна Глория.

— Какво става с вас?

— Нищо. Караме се.

— Как се чувствате?

— Нормално.

— Казвам се мисис Лейдън — представи се възрастната жена. — Вие сте любимата ми двойка.

— Ами благодарим — рекох.

— И аз исках да участвам, но не ме допуснаха. Била съм много възрастна, пък съм само на шейсет.

— Е, нищо — измърморих, колкото да поддържам разговора.

С Глория бяхме спрели на едно място и пристъпвахме от крак на крак полупрегърнати. Трябваше да се движим непрекъснато. Двама мъже влязоха в ложата и седнаха зад жената. И двамата дъвчеха незапалени пури.

— Тия са ченгета — ми пошушна Глория.

— Харесва ли ви състезанието? — попитах мисис Лейдън.

— Доставя ми голямо удоволствие. Много ми харесва, има такива хубави млади хора…

— Движение, младежи — ни подкани Роло, докато минаваше край нас.

Кимнах на мисис Лейдън и се отдалечихме малко по-енергично.

— Това умът ми не го побира. Та тя би трябвало да си стои вкъщи и да подменя пеленките на внучето си. Боже мой, дано никога да не доживея до тия години.

— Откъде знаеш, че тия типове са ченгета?

— Имам шесто чувство. Господи, можеш ли да я проумееш тази жена. Изкукуригала е на тема танцови маратони. Трябва да й поискат наем като за квартира. — Глория поклати глава и повтори: — Дано да не доживея до тия години.

Срещата с възрастната жена й подейства много потискащо. Каза ми, че покрай нея се сетила за жените от онова градче в Западен Тексас, където бе живяла.

— Току-що влезе Алис Фей — обяви едно от момичетата. — Виждате ли я? Седнала е ей там.

Наистина беше Алис Фей с двама мъже, но тях не ги познавах.

— Видя ли я? — попитах Глория.

— Не ща да я гледам.

— Дами и господа — заговори Роки по микрофона, — тази вечер имаме честта да ни гостува красивата и пленителна кинозвезда мис Алис Фей. Бурни аплодисменти за мис Фей, дами и господа.

Всички заръкопляскаха, а мис Фей закима усмихната. Сокс Доналд седеше в ложата до оркестъра и също се усмихваше. Бяха започнали да идват компаниите от Холивуд.

— Давай, ръкопляскай — подхвърлих на Глория.

— Защо да й ръкопляскам? Какво повече има тя от мен…

— Завиждаш й.

— Нямаш представа колко си прав. Аз пропадам във всичко, затова завиждам на тези, които имат успех. А ти не завиждаш ли?

— Не, не завиждам.

— Глупак.

Двете ченгета бяха излезли от ложата, където седеше мисис Лейдън, и се бяха преместили при Сокс Доналд. Свели глави един към друг, разглеждаха някакъв лист, който единият от тях държеше.

— Браво, младежи — заговори отново Роки по микрофона. — Сега един малък спринт преди почивката… Давайте — обърна се той към оркестъра и започна да пляска с ръце и да тактува с крак по естрадата. След миг публиката също започна да пляска и да тропа с крака.