Хорас Маккой: Уморените коне ги убиват, нали?

„Боже мой“ — си казах.

— Не съм изпила достатъчно. Само ми стана зле. Още усещам вкуса й. Държаха ме в болницата една седмица. Там ми хрумна да дойда в Холивуд.

— Там ли?

— От филмовите списания. Като ме изписаха, тръгнах на автостоп. Не е ли весело…

— Много е весело — рекох и се опитах да се развеселя. — Нямаш ли родители?

— Вече не. Баща ми го убиха във Франция по време на войната. Да можеше и мен да ме убият на война.

— Защо не зарежеш киното?

— Защо? Мога да стана звезда като едното нищо. Спомни си за Хепбърн, за Маргарет Съливан и Джоузефин Хъчинсън… но да ти кажа ли какво щях да направя, ако имах смелост — щях да скоча от прозореца или да се хвърля под някоя кола.

— Знам какво чувстваш, знам точно какво чувстваш.

— Чудно ми е, че всички обръщат толкова много внимание на това как се живее и толкова малко на това как се умира. Защо тия всезнаещи учени само въртят, сучат и се стараят да удължат живота, вместо да измислят начин приятно да му сложат край? Сигурно по света има хиляди хора като мен — искат да умрат, но не им достига смелост…

— Знам какво искаш да кажеш, знам точно какво искаш да кажеш.

Миг-два никой от нас не проговори.

— Една приятелка ме убеждава да участвам в танцов маратон някъде надолу по крайбрежието. Безплатна храна и легло, докато трае маратонът, и хиляда долара, ако спечелиш.

— Това за безплатната храна ми харесва — казах аз.

— Не то е важното. Много от продуцентите и режисьорите ходят на тия танцови маратони. Винаги съществува възможност да те забележат и да ти дадат роля в някой филм… Какво ще кажеш?

— Аз ли?… Ами аз не танцувам много добре…

— Не е необходимо. Само трябва непрекъснато да се движиш.

— Най-добре да не се опитвам. Бях много болен. Толкова бях зле, че трябваше да лазя до клозета на четири крака. Най-добре да не се опитвам — казах аз и поклатих глава.

— Кога е било това?

— Преди седмица.

— Сега си добре — увери ме тя.

— Според мен не съм оздравял напълно. Най-хубаво да не се опитвам. Може да ме повтори.

— За това не се притеснявай.

— Но след една седмица…

— Тогава ще е късно. Ти и сега си добре — рече тя.

Маратонът се провеждаше на увеселителния кей в една стара сграда на брега, която някога е била танцувален салон. Издигаше се на пилони направо от водата и ден и нощ океанът се блъскаше отдолу, под нозете ни. С възглавничките на стъпалата си го усещах като с лекарски слушалки как се надига.

В залата имаше дансинг за състезателите, широк десет метра, дълъг шейсет, от трите страни го обкръжаваха ложи, а зад тях амфитеатрално бяха разположени обикновените места. На четвъртата страна се издигаше естрадата за оркестъра. Оркестърът свиреше само вечер, пък и не беше добър. През деня музиката беше от радиото, но използваха усилватели. През повечето време я пускаха прекалено високо и залата се изпълваше с шум. На естрадата стоеше и конферансието, чието задължение беше да забавлява посетителите; имаше двама съдии, които през цялото време се разхождаха по дансинга сред състезателите, за да следят дали всичко е наред, плюс лекар за спешни случаи, две медицински сестри и двама санитари. Лекарят никак не приличаше на лекар. Беше прекалено млад.

В маратона се включиха сто четиресет и четири двойки, но шейсет и една отпаднаха още през първата седмица. Според регламента се танцуваше час и петдесет минути, после даваха десет минути почивка, през които можеше да поспиш, ако искаш. Но в тези десет минути трябваше и да се изкъпеш, и да се обръснеш, и да ти масажират краката, или каквото друго ти е необходимо.

Първата седмица беше най-трудната. На всички краката и стъпалата се подуха, а отдолу океанът се блъскаше ли, блъскаше в пилоните. Преди да се включа в този танцов маратон, обичах Тихия океан — харесваше ми името му, широтата, цветът, мирисът му; седях с часове да го гледам и да си мисля за корабите, които са плавали по него и никога не са се върнали, за Китай и Южните морета, мислех си за какви ли не неща… Но вече не мисля. Стига ми толкова. Все ми е едно дали ще го видя отново, или не. Вероятно няма. Съдията ще се погрижи за това.

Някои от ветераните бяха споделили с мен и с Глория, че за да успееш в танцов маратон, трябва да усъвършенстваш системата за десетминутните почивки: да се научиш да ядеш сандвич, докато се бръснеш, да се храниш, докато си в клозета или докато ти масажират краката; да се научиш на дансинга да четеш вестник, да спиш на рамото на партньора си, но всичко това бяха професионални тънкости, за които трябваше да се упражняваш. В началото беше много трудно за мен и за Глория.