Хорас Маккой: Уморените коне ги убиват, нали?

Разбрах, че почти половината от състезателите са професионалисти. Преживявали от участия в маратони из цялата страна, а някои дори пътували от град на град на автостоп. Останалите бяха просто млади хора като мен и Глория.

Двойка номер 13 бяха най-добрите ни приятели на дансинга. Казваха се Джеймс и Руби Бейтс от някакво градче в Северна Пенсилвания. За осми път участваха в маратон; бяха спечелили награда от 1500 долара в Оклахома след 1253 часа непрекъснато движение. Имаше още няколко двойки, които твърдяха, че са излизали първи един или друг път, но аз бях сигурен, че Джеймс и Руби ще стигнат до финала. При положение че бебето на Руби не се появи преди това. Чакаха го след четири месеца.

— Какво й става на Глория? — ме попита Джеймс един ден, като се връщахме на дансинга след почивката.

— Нищо. Какво имаш предвид? — попитах аз, но знаех какво има предвид. Глория пак беше кисела и си пееше познатата песен.

— Непрекъснато разправя на Руби каква глупачка щяла да бъде, ако роди бебето. Глория я кара да го махне.

— Не мога да разбера защо ще приказва такива неща — опитах се да загладя нещата.

— Кажи й да не закача Руби.

Когато свирката даде сигнал за започването на 216-ия час, предадох на Глория заръката на Джеймс.

— Да си гледа работата. Много ги разбира той тия работи.

— Не виждам защо да си нямат дете, щом искат. То си е тяхна работа. Не искам Джеймс да ни се разсърди. Участвал е в много такива танцови маратони и досега ни е давал полезни съвети. Какво ще правим, ако ни се разсърди?

— Грехота е това момиче да роди — отговори Глория. — Какъв е смисълът да раждаш деца, като нямаш достатъчно пари да се грижиш за тях?

— Откъде знаеш, че те нямат?

— Ако имат, какво търсят тук?… Това е бедата сега. Всички раждат деца…

— Е, не всички.

— Много ги разбираш тия неща. Къде по-добре щеше да ти бъде, ако изобщо не се беше раждал.

— А може би нямаше да ми бъде по-добре. Ти как си? — попитах, за да я отвлека от тия мисли.

— Аз винаги съм скапана. Боже мой, стрелката на часовника се движи толкова бавно.

На естрадата имаше голямо парче брезент, върху което бе нарисуван часовник с означени часове до 2500. Над него бе изписано:

ИЗМИНАЛИ ЧАСОВЕ — 216.

ОСТАВАЩИ ДВОЙКИ — 83.

— Как си с краката?

— Още се чувствам слаб. Тоя грип ме съсипа.

— Според някои от момичетата ще трябва да се издържи до две хиляди часа за победа.

— Надявам се да не е така. Не мисля, че ще мога да издържа толкова време.

— Обувките ми започнаха да се изтъркват — оплака се Глория. — Ако скоро не се намери някой да ни вземе под опеката си, ще тръгна боса. — Имаше различни компании и фирми, които поемаха известни грижи към някои от състезателите: даваха ти да носиш фланелки с надписи на гърба за реклама на фирмата или на някоя тяхна стока, но пък те снабдяваха с необходими неща.

Джеймс и Руби се приближиха. Той погледна към мен. Попита:

— Каза ли й?

Кимнах му.

— Я чакай малко — усети се Глория, щом те започнаха да се отдалечават. — Какво си въобразяваш, като разговаряш зад гърба ми?

— Кажи на тая смахнатата да не ме предизвиква. — Джеймс продължи да говори само на мен.

Глория щеше да каже нещо, но докато си отвори устата, я отдалечих с танцова стъпка. Не ми се искаше да стават сцени.

— Копелето му с копеле — не се стърпя тя.

— Той се разсърди. Сега какво ще правим?

— Ще види той, ще му кажа аз на него как се предизвиква, да го…

— Глория, ако обичаш, недей да се бъркаш.

— Вие тук, я по-леко с ругатните — разнесе се глас. Обърнах се. Беше Роло Питърс, съдията на дансинга.

— Гледай си работата — сопна му се Глория. С пръстите си усещах как потръпват мускулите на гърба й, също както усещах надигането на океана с възглавничките на стъпалата си.

— По-тихо. Чуват ви от ложите. Къде се намирате, да не сте на пазара?

— А това да не би да не е пазар? — отговори му Глория.

— Добре, добре — обадих се аз.

— Вече съм ви направил една забележка за ругатните — продължи Роло. — Предупреждавам ви да не се повтаря повече. Такива работи не се харесват на публиката.

— На публиката ли? Че къде е тази публика?

— Ти не бери грижа за това, то е наша работа — отвърна й Роло, но впи ядосания си поглед в мен.

— Добре, добре.

Той свирна и всички спряха да се движат. Някои всъщност едва-едва се поместваха, колкото да не ги дисквалифицират.

— Хайде сега, младежи — подкани Роло, — един малък спринт.

— Един малък спринт — обяви по микрофона и конферансието Роки Грейво. През усилвателите гласът му изпълни залата и заглуши плискането на океана. — Хайде по-живо, един малък спринт. Почвайте — даде той знак на оркестъра и оркестърът засвири. Състезателите затанцуваха малко по-живо.