Кен Гримвуд - Игра на живот

Когато умря, Джеф Уинстън говореше по телефона с жена си.

— Трябва… — казваше тя, но той така и не чу какво трябва, защото в този момент сякаш огромна тежест се стовари върху гърдите му и дъхът му спря. Телефонната слушалка се изплъзна и пукна стъкленото преспапие на бюрото.

Само преди седмица тя беше казала нещо подобно, нещо като: „Знаеш ли какво ни трябва, Джеф?“, а след въпроса й настъпи мълчание — не безкрайно, нито вечно като сегашната мъртвешка пауза, но все пак достатъчно осезателно. Той седеше до кухненската маса, в онова ъгълче, което Линда обичаше да нарича „кътчето за закуска“, въпреки че то не представляваше отделно пространство, а просто малка пластмасова масичка с два стола, напъхани криво-ляво между хладилника и сушилника за дрехи. Когато зададе въпроса си, Линда режеше лук на плота и може би тъкмо сълзите в ъгълчетата на очите й го накараха да се замисли, направиха въпроса по-сериозен, отколкото всъщност беше.

— Знаеш ли какво ни трябва, Джеф?

Следваше да попита: „Какво, скъпа?“, при това разсеяно и неангажирано, тъй като четеше в „Тайм“ статията на Хю Сайди за президентството. Но всъщност не беше разсеян, въобще не му пукаше за драсканиците на Сайди. Напротив — отдавна не се беше чувствал по-съсредоточен и загрижен. Доста време не каза нищо, гледаше фалшивите сълзи в очите на Линда и мислеше за нещата, от които те двамата имаха нужда.

На първо място имаха нужда да заминат, да се качат на някой самолет, който да ги отведе на топло, пищно, зелено място — например Ямайка или пък Барбадос. Не бяха прекарвали истинска ваканция от онази дълго планирана, но някак разочароваща обиколка на Европа преди пет години. Ежегодните пътувания до Флорида при нейните родители в Бока Рейтън и неговите в Орландо не се брояха; те не представляваха нищо повече от непрестанни завръщания към едно отдалечаващо се минало. Не, това, от което наистина имаха нужда, бе седмица, месец на някой упадъчно чужд остров — да се любят върху пясъка на безкрайни пусти плажове, а през нощта звуците на реге музика да изпълват въздуха като ухание на екзотични червени цветя.

Прилична къща също би свършила работа; може би един от тези величествени стари фамилни домове по „Апър Маунтин Роуд“ в Монклер, покрай които тъй често бяха минавали, изпълнени с копнеж, в неделните следобеди. Или пък Уайт Плейнс, апартамент с дванадесет спални в тюдориански стил на Риджуей авеню, близо до игрището за голф. Не че имаше намерение да се захваща с голф, просто му се струваше, че онези лениви зелени морави с имена като Мейпъл Мур или Уестчестър Хилс, са по-приятна гледка от бариерите към скоростната отсечка Бруклин-Куинс или изходите от магистралата към летище „Ла Гуардиа“.

Освен това имаха нужда от дете и Линда сигурно усещаше тази липса по-остро от него. Джеф винаги си представяше неродения си наследник на възраст около осем години, вече преодолял неизбежните детинщини, но още ненавлязъл в страданията на пубертета. Добро хлапе, не непременно надарено или преждевременно развито. Момче, момиче, нямаше значение, просто дете, негово и нейно, което да задава странни въпроси, да седи твърде близо до телевизора и да показва наченки на развиваща се индивидуалност.

Така или иначе дете нямаше да има; от години знаеха, че е невъзможно, откакто Линда бе оперирана заради извънматочна бременност през 1975. Нямаше да има и къща в Монклер или Уайт Плейнс; постът „директор на новините“ в Нюйоркската информационна радиостанция „Дабъл Ю Еф Уай Ай“ звучеше по-престижно и доходоносно, отколкото всъщност бе. Може би все още имаше шансове да пробие в телевизията, но на четиридесет и три тази възможност ставаше все по-невероятна.

Трябва, трябва… да поговорим, мислеше Джеф. Да се погледнем в очите и просто да си кажем: „Не се получи.“ Нищо не остана — нито романтиката, нито страстта, нито великите планове. Всичко се получи някак плоско и никой нямаше вина. Просто така се случи.

Но, разбира се, никога нямаше да го направят. И точно това бе най-големият провал на връзката им — фактът, че рядко говореха за истинските си нужди и никога не отваряха дума за разкъсващото усещане за непълноценност, което се изпречваше помежду им.

Линда изтри една нищо незначеща лукова сълза от ъгълчето на окото си.

— Чуваш ли ме, Джеф?

— Да. Чух те.

— Имаме нужда — обясни тя, като погледна някъде в неговата посока, но не точно към него — от нови пердета за банята.