Кен Гримвуд - Игра на живот

По всяка вероятност, когато той започна да умира, тя се канеше да сподели с него някаква необходимост от подобен род. Изречението вероятно щеше да завърши с: „… да купим една дузина яйца“ например или „… кутия филтри за кафеварката“.

Но защо си спомняше такива неща, почуди се той. Та нали умираше, за бога! Не трябваше ли последните му мисли да се насочат към нещо по-дълбоко, по-философско? Или да изгледа на бързи обороти лентата с най-важните моменти от живота си, кратък преглед на изминалите четиридесет и три години. Нали така правят хората, когато започнат да потъват.

Усещането за потъване, мислеше той, докато секундите се точеха, ужасната тежест, безнадеждната битка за глътка въздух, лепкавата влага, която пропиваше тялото му, и солената пот, която струеше от челото и пареше в очите му.

Потъване. Умиране. Не, по дяволите, не и тази измислена дума, която употребяваме за цветя, за домашни животни или за другите хора. Стари, болни хора. Хора без късмет.

Челото му се удари в бюрото, лявата буза върху папката, която преглеждаше, когато Линда се обади. Отвореното му око гледаше право в пукнатината на преспапието — пукнатина, разцепваща самия свят на две, безпощадно огледало на разкъсващата го агония. През счупеното стъкло се виждаха червените светещи цифри на часовника:

13:06 18 ОКТ 88

А после вече нямаше нищо, за което да се старае да не мисли, защото нямаше мислене.

Джеф не можеше да си поеме въздух.

Разбира се, че няма да може — нали е умрял.

Но ако е умрял, как така си дава сметка, че не може да си поеме въздух? И изобщо за каквото и да е?

Извърна главата си от смачканото одеяло и вдиша дълбоко. Застоял, тежък въздух, пропит от миризмата на собствената му пот.

Значи не е умрял. Някак си осъзнаването на този факт не го развълнува, точно както наближаването на смъртта не го хвърли в паника.

Може би тайно в себе си бе приветствал края на живота. А сега всичко щеше да си продължи, както и преди — неудовлетворението, отиващите си амбиции и надежди, които причиниха или бяха причинени от провала на брака му, вече не можеше да определи кое точно.

Махна одеялото от лицето си и срита оплелите се чаршафи. Отнякъде в тъмната стая се носеше едва доловима музика. Старо парче, „Да Дуу Рон Рон“, изпълняваше я някоя от онези момичешки групи на Фил Спектър.

Все още объркан, Джеф се протегна да включи осветлението. Помисли, че или се намира в болница и се възстановява от това, което се случи в офиса, или си е вкъщи и се буди от кошмар, по-страшен от обикновено. Ръката му намери настолната лампа и я включи. Оказа се в малка, разхвърляна стая; книги и дрехи се въргаляха по пода и се трупаха безразборно по две съединени бюра и по двата стола. Не беше нито болнична стая, нито спалнята им с Линда, но му изглеждаше позната.

От едната стена го гледаше фотография на гола, усмихната жена. Плакат от „Плейбой“, доста качествен. Апетитна брюнетка, легнала свенливо по корем върху надуваем дюшек на задната палуба на яхта; червеният й бански на бели точки висеше отстрани на релинга. С кръглата си моряшка шапка, с внимателно фризираната си коса момичето леко напомняше младата Джаки Кенеди.

Забеляза, че и останалите стени са украсени в подобен младежки стил — плакати от корида, голяма, увеличена снимка на „Ягуар ХК-Е“, обложка от стара плоча на Дейв Брубек. Над едното бюро висеше флагче с цветовете на американското знаме с надпис от звездички: „ДА ГО ДУХАТ КОМУНИСТИТЕ“. Усмихна се, като го видя — навремето, в колежа, си беше поръчал точно такова от шокиращото тогавашните нрави жълто издание на Пол Краснър „Реалист“.

Джеф рязко седна в леглото, пулсът бучеше в ушите му.

Старата лампа на бюрото до вратата винаги се вадеше от поставката си, като я размърдаш, спомни си той. И на килимчето до леглото на Мартин имаше голямо червено петно — да, точно тук — от оня път, когато бе качил тайно Джуди Гордън в стаята си, а тя се разтанцува на някакво парче на „Дрифтърс“ и разля бутилка „Кианти“.

Неясното объркване, което изпита, когато се събуди, отстъпи място на пълно изумление. Хвърли завивките, стана от леглото и разтреперан се приближи до едното бюро. Неговото бюро. Прегледа книгите: „Модели на културата“, „Проблеми на израстването в Самоа“, „Статистика на популациите“. Социология. При доктор… как му беше името? Данфорт, Санборн? Лекциите в голямата мрачна зала на другия край на студентския комплекс от осем сутринта; винаги закусваше след лекцията. Взе учебника на Бенедикт и го прелисти; на много места имаше подчертани пасажи, в полетата — бележки, написани със собствения му почерк.