Кен Гримвуд: Игра на живот

— О, да, извинявай… мамо. Просто забравих за какво звъннах.

— Е, миличък, знаеш, че не ти трябва специална причина, за да…

Чу се кратко прищракване и гласът на баща му:

— Я, говорим за вълка… Ей сега си приказвахме за тебе, нали, скъпа?

— Точно така — потвърди майка му. — Точно преди пет минути казвах колко отдавна не си се обаждал.

Джеф нямаше представа какво може да означава „отдавна“ — седмица или месец, — но не искаше да пита.

— Здрасти, татко — каза бързо. — Чувам, че си хванал попмпано като за световно.

— Ей, жалко, че те нямаше. — Баща му се засмя доволно. — На Бъд цял ден нищо не му клъвна, а пък Джанет само дето изгоря. Още се бели — мяза на препечена скарида.

Джеф смътно си спомни въпросната двойка — бяха приятели на семейството, но не можа да си представи лицата им. Порази го колко жизнени и енергични звучаха родителите му. Баща му го бе повалила емфизема през 1982 и оттогава рядко напускаше къщата. Джеф трябваше да се напрегне, за да си го представи там, сред океана, как се бори с огромна морска риба, с неизменната цигара, прогизнала от водата, в ъгълчето на устните. Всъщност мина му през ум и мисълта го вцепени, че родителите му бяха точно на неговата възраст — или по-скоро на възрастта, на която бе вчера по същото време.

— О — обади се майка му, — оня ден срещнах Барбара. Каза, че много й харесва в „Ролинс“ и поръча да ти предам, че проблемът на Капи е решен.

Джеф си спомни Барбара — беше излизал с нея в гимназията, но името Капи не му говореше нищо.

— Благодаря. Като я видиш пак, кажи й, че много се радвам.

— Ти още ли излизаш с малката Джуди? — попита майка му. — Такава сладка снимка си изпратил, нямам търпение да се запознаем. Как е тя?

— Добре е — отвърна Джеф уклончиво, започвайки да съжалява, че им се обади.

— Шевролетът държи ли се? — намеси се баща му. — Още ли гълта бензин като преди?

Боже, не се бе сещал за тази кола от години!

— Колата е наред, татко. — Това бе чисто предположение. Нямаше никаква представа къде може да е паркирана. Опушеният стар звяр му бе подарък за абитуриентския бал от родителите му и той я бе карал, докато тя най-накрая му умря в ръцете в последната година на колежа.

— Как върви ученето? Какво стана с курсовата работа, оная по… Нали се сещаш, дето миналата седмица се оплакваше, че ти създавала проблеми. По какво беше?

— Миналата седмица? А, да… по история. Предадох я, но още не си знам оценката.

— Не, не, не беше история. Май каза английска литература, как беше?

Внезапно в слушалката се разнесе детско гласче, което бърбореше развълнувано. Сестра му — два пъти разведена жена, чиято собствена дъщеря тъкмо постъпваше в гимназията. Звукът на деветгодишния й глас го разтърси. Сякаш чуваше самото въплъщение на изгубената невинност, сякаш времето болезнено се обръщаше срещу себе си.

Разговорът започваше да става мъчителен, някак тягостно накъсан. Джеф набързо го приключи, като обеща да се обади пак следващата седмица. Челото му се обливаше в студена пот, гърлото му бе пресъхнало. Слезе във фоайето, взе си кола от автомата и я изгълта на три дълги глътки. В стаята с телевизора някой гледаше „Кралят на небето“.

Джеф бръкна в джоба си и намери връзка с ключове. Единият бе за вратата на общежитието, беше го използвал предната вечер, за да влезе; имаше още три, които не разпозна, а останалите два бяха със сигурност от стартер и багажник на автомобил на „Дженерал Моторс“.

Излезе навън, премигвайки срещу яркото слънце на Джорджия. Наоколо цареше съботно настроение, онова отчетливо мързеливо спокойствие, което си спомняше добре. В помещенията на студентската организация сега сигурно групички пленници на задълженията си чистеха и окачаха украси от папиемаше за съботния тур купони; момичетата в „Харис Хол“ и новото, все още безименно женско общежитие вероятно се излягаха из фоайетата по бермуди и сандали в очакване на кавалерите си, които трябваше да дойдат да ги вземат за някоя разходка с кола до Соуп Крийк или Стоун Маунтин. Някъде отляво долитаха напевните команди от учението в Центъра за запасни офицери на Военновъздушните сили, провеждано без следа от ирония или протести. Никой не играеше на фризби по моравите, във въздуха не се носеше мирис на марихуана. Студентите изобщо не си даваха сметка за промените, които очакваха света.

Джеф огледа паркинга пред „Лонгстрийт Хол“, търсейки синьо-белия шевролет, модел ’58. Не се виждаше. После тръгна по „Пиърс Драйв“, направи широк кръг по „Аркрайт“ покрай „Добс Хол“ и нагоре до следващата редица общежития, но колата я нямаше и там.