Кен Гримвуд - Игра на живот

Джеф седеше сам на маса за двама във въртящия се, приличен на летяща чиния бар „Поларис“ на покрива на хотел „Хайат Риджънси“ и гледаше как оголеният хоризонт на Атланта преминава край него на всеки четиридесет и пет минути. В крайна сметка шофьорът не се оказа невежа — седемдесететажният цилиндър на „Пийчтри Плаза“ не съществуваше. Нямаше ги кулите на центъра „Омни Интернешънъл“, нито сивия каменен корпус на „Джорджия Пасифик Билдинг“, нито огромната черна кутия на Съдебната палата. Най-внушителната сграда в центъра на Атланта бе тази, в която седеше, с доста стандартното си преддверие. Един бърз разговор със сервитьорката обаче му разкри, че сградата е съвсем нова и все още единствена по рода си.

Джеф понесе най-тежкия удар, когато се видя в огледалото зад бара. Направи го нарочно, вече знаеше какво ще види, но все пак се паникьоса при вида на собственото си бледо, издължено, осемнадесетгодишно отражение.

Обективно погледнато, момчето в огледалото изглеждаше малко по-зряло; рядко отказваха да му сервират алкохол на тази възраст, както не му отказа и сервитьорката преди малко, но Джеф си знаеше, че това е просто илюзия, породена от високия му ръст и дълбочината на погледа. За него образът в огледалото бе на неопитен младеж, небелязан от живота.

И този младеж бе той самият. Не някакъв спомен, а тук и сега — изпитите пръсти, с които държеше чашата, острият поглед, който отправяше към света.

— Готов ли си за следващото, сладурче?

Сервитьорката му се усмихваше мило; устните й бяха намазани с яркочервено червило, клепките — натежали от спирала под старомодна висока прическа. Беше облечена във „футуристичен“ костюм, електриковосиня минирокля от тези, които жените щяха да започнат да носят масово след две-три години.

След две-три години. Началото на шестдесетте.

Господи.

Не можеше да продължава да отрича случилото се, да се надява на някакво разумно обяснение. Беше започнал да умира от инфаркт, но бе оцелял; намираше се в офиса си през 1988, а сега седеше… тук. Атланта, 1963.

Напразно се мъчеше да намери обяснение, което да е поне донякъде смислено. Като млад четеше доста фантастика, но сегашната ситуация не приличаше на нито един от сценариите за пътуване във времето, които бе срещал. Нямаше машина, нито учен — луд или нормален, — който да го е изпратил, а и за разлика от персонажите от книгите, които бе чел с такъв ентусиазъм, тялото му бе напълно възвърнало младежкия си вид. Сякаш единствено разумът бе осъществил скока във времето и бе заличил по-ранното съзнание, населявало някога осемнадесетгодишното му тяло.

Можеше ли да се каже тогава, че бе избягнал смъртта или просто я бе заобиколил? Дали в някакъв алтернативен поток на бъдещото време тялото му лежеше безжизнено в нюйоркска морга под скалпела на патолога, който го разчленява?

Може пък да беше в кома и безнадеждността да го тласкаше към измисляне на нов живот, следвайки повеленията на разрушения му, умиращ мозък. И все пак, все пак…

— Ей, сладур? — обади се сервитьорката. — Искаш ли още едно, или не?

— Ами, ъъъ, май по-скоро искам едно кафе, ако може.

— Става. Може ирландско.

— Не, обикновено. Без захар, с малко сметана.

Момичето от миналото му донесе кафе и Джеф се загледа навън към мъждукащите светлинки на полупостроения град, които се запалваха една по една с припадането на мрака. Слънцето се бе скрило зад веригата хълмове от червена глина, виещи се към Алабама, към годините на шеметни, хаотични промени, на мечти и малки трагедии.

Горещото кафе опари устните му и той отпи глътка ледена вода, за да ги охлади. Светът отвъд прозореца не беше сън; беше толкова зрял, колкото и невинен, толкова истински, колкото и сляпо оптимистичен.

Пролетта на 1963.

Нямаше кой знае какъв избор.

До края на вечерта Джеф се разхожда из центъра на Атланта. Очите и ушите му постепенно се нагаждаха към детайлите на оживялото минало — надписите „За бели“ и „За цветнокожи“ по вратите на градските тоалетни, задължителните шапки и ръкавици на жените, рекламата, мярната във витрина на пътническа агенция за редовен курс на „Куин Мери“ до Европа, неизменната цигара, висяща от пръстите на мъжете, с които се разминаваше. Когато накрая огладня, вече минаваше единадесет и той влезе в закусвалнята на „Файв Пойнтс“ за сандвич и бира. Струваше му се, че разпознава безличния бар отпреди двадесет и пет години като място, където са се отбивали с Джуди да хапнат набързо след някое кино, но вече бе толкова объркан и изтощен от неспирния поток нови, но стари гледки и места, че не бе сигурен в нищо. Всяка витрина, всеки минувач му изглеждаха смътно познати, въпреки че, естествено, не бе възможно да си спомня всичко, което виждаше. Сякаш бе изгубил способността да различава неверните, изкривени спомени от тези, които бяха без съмнение истински.