Кен Гримвуд: Игра на живот

Боже, колко паметни моменти бе преживял в този колеж, колко мечти, които никога не се изпълниха, се бяха родили тук… Ето го мостчето, което водеше към църковното училище; колко ли пъти се бяха разхождали тук с Джуди Гордън? А ей там долу, до психиатричната клиника, почти всеки ден се срещаше за обяд с Гейл Бенсън през първата си година в колежа — неговото първо и последно истински платонично приятелство с жена. Защо не бе научил повече от познанството си с Гейл? Как стана така, че тръгна в тъй различна посока и загърби плановете и амбициите, родени от тихото спокойствие на зелените морави, на благородните сгради?

Когато стигна до главния вход на комплекса, Джеф бе пробягал повече от миля и би трябвало да е останал съвсем без дъх, но не беше. Стоеше на ниското възвишение пред мемориалната църква „Глен“ и гледаше надолу към „Норт Декатур Роуд“ и „Емъри Вилидж“ — малкия район с административни сгради, който обслужваше студентския комплекс.

Редицата магазини за дрехи и книжарници му бе малко или много позната. Особено единият, „Хортън’с Драгс“, извикваше вълна от спомени — помнеше лавиците в дрогерията, дългия бял фонтан, от който пръскаше сода, сепаретата, облицовани в червена кожа, с отделни стереоуредби. Виждаше свежото младо лице на Джуди Гордън през масата в едно от сепаретата, усещаше уханието на чистата й руса коса.

Джеф тръсна глава и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Нямаше начин да определи със сигурност в коя година се намира; не беше идвал в Атланта от конференцията на „Асошиейтед Прес“ за тероризма и медиите през 1983, а в „Емъри“ не бе стъпвал от… Боже, може би година или две след като завърши. Нямаше как да знае дали онези магазинчета са си останали същите, или би трябвало на тяхно място да се издигат многоетажни сгради, или пък да са превърнати в алеи.

Колите, ето това беше знак. Сега, като се сети да обърне внимание, си даде сметка, че по улицата пред него не се виждаше нито един „Нисан“ или „Тойота“. Само стари модели, най-вече от онези големи детройтски машини, които харчеха бензин като змейове. При това „стари“, отбеляза той, не означаваше просто модели от началото на шейсетте. Пълно беше с чудовища, които далеч надхвърляха тази вече датирана епоха и отвеждаха към петдесетте. Но, разбира се, през 1963 по улиците би трябвало да се движат не по-малко шест-седемгодишни коли, отколкото през 1988.

И все пак нищо окончателно. Дори започваше да се чуди дали кратката му среща с Мартин не е била просто необичайно реалистичен сън, от който се е пробудил внезапно по средата. На сега безспорно бе напълно буден, и то в Атланта. Може би се бе побъркал, когато се е опитвал да забрави потискащия хаос на живота си, и е долетял тук в моментен пристъп на среднощна носталгия. Фактът, че наоколо имаше само стари коли, можеше да е просто съвпадение. Всеки момент ще мине някоя от онези малки японски сапунерки, които бе свикнал да вижда навсякъде.

Всъщност имаше много лесен начин всичко да се изясни веднъж завинаги. Той се смъкна надолу по хълма към стоянката за таксита на „Декатур Роуд“ и се напъха в първата от трите синьо-бели коли, наредени там. Шофьорът бе млад, може би студент последна година.

— Накъде, приятел?

— Хотел „Пийчтри Плаза“.

— Я пак?

— „Пийчтри Плаза“, в центъра.

— Това май не го знам. Имаш ли адреса?

Боже, какви хора карат таксита в днешно време! Не трябваше ли да са минали някакви тестове, да са запаметили картата на града?

— Нали знаеш „Риджънси“? „Хайат Хаус“?

— О, да, да. Натам ли си?

— Да, наблизо.

— Нямаш проблем, приятел.

Шофьорът пое на юг, след няколко пресечки сви вдясно по авеню „Понсе де Леон“. Джеф внезапно се сети, че в тези чужди панталони може да няма пари и бръкна в джоба да провери. Намери нечий изтъркан кафяв портфейл.

Е, поне имаше пари — две двайсетачки, една от пет долара и няколко по един, — така че нямаше защо да се тревожи за сметката. Реши, че по-късно ще върне парите и портфейла на когото принадлежаха, както и тези стари дрехи, взети от… къде? От кого?

Търсейки отговор, той отвори едно от отделенията на портфейла. Откри студентска лична карта от университета „Емъри“ на името на Джефри Л. Уинстън. Карта за библиотеката на „Емъри“, също на негово име. Разписка за химическото чистене на „Декатур“. Намачкана салфетка с написано женско име, Синди, и телефонен номер. Снимка на родителите си, застанали пред старата им къща в Орландо, където живееха, преди баща му окончателно да се разболее. Цветна моментална снимка на Джуди Гордън, която се смееше и целеше някого със снежна топка, болезнено младото й засмяно лице почти скрито в бяла кожена яка, вдигната нагоре, за да я пази от студа. Шофьорска книжка от щата Флорида на Джефри Ламар Уинстън, валидна до 27 февруари 1965.