Кен Гримвуд - Игра на живот

От една страна, изглеждаше, че преживява живота си отново, сякаш го превърта на видеолента; и все пак явно не бе ограничен от това, което бе станало преди, или поне не напълно. Дотук му бе ясно, че се е върнал в определена точка от миналото и че всички предхождащи я обстоятелства са си същите — приет е в „Емъри“, живее с Мартин в една стая, посещава същите курсове както преди четвърт век — но все пак през това денонощие, откакто се бе събудил отново тук, вече бе започнал малко по малко да се отдалечава от пътеките, по които бе минал навремето.

Снощната среща с Джуди — ето най-голямата и най-очевидна промяна, въпреки че това надали щеше да повлияе съществено на нещата в дългосрочен план. И бездруго бяха скъсали след шест-седем месеца, спомни си той, около идната Коледа. Беше го зарязала заради „по-възрастен мъж“, сети се Джеф с усмивка. Студент от най-горния курс, който след това замина да учи медицина в Тюлейн. Тогава се бе почувствал наранен и потиснат за няколко седмици, но после почна да излиза с цял отряд момичета — първо кльощавата брюнетка Маргарет, после едно друго тъмнокосо момиче, името й започваше с Д или В, после блондинката, която можеше да върже на възел опашката на череша с езика си. С Линда, жената, за която щеше да се ожени, се срещна чак след колежа, когато вече работеше в радиостанцията в Уест Палм Бийч. Тя учеше в университета „Атлантик“, във Флорида. Запознаха се на плажа в Бока Рейтън…

Боже, къде ли бе Линда сега? Сигурно още учеше в гимназията — тя бе с две години по-малка от него — и живееше с родителите си. Изпита внезапен порив да й се обади или може би да продължи да кара до Бока Рейтън, да я види, да поговори с нея… Не, нищо нямаше да излезе. Щеше да е прекалено странно. Отиваше твърде далече, можеше да се получи ужасен парадокс.

Дали пък бе прекалено? Трябваше ли наистина да се тревожи за парадоксите? Онази стара идея как можеш да убиеш собствения си дядо? А може би въобще не биваше да го е грижа за подобни неща. Не беше някакъв беглец, който се разхожда из времето и го е страх да не налети на самия себе си в по-млада възраст; той всъщност беше тази по-млада версия на себе си, част от тъканта на този свят. Само съзнанието му идеше от бъдещето и бъдещето съществуваше само в съзнанието му.

Наложи му се да спре до пътя и да поседи малко, хванал глава в ръцете си, за да осмисли всички изводи от тази мисъл. Вече му бе минавала през ум възможността това минало съществуване да е халюцинация. Ами ако беше обратното? Ако цялата сложна система на развитие на следващите две и половина десетилетия — от падането на Сайгон през „ню уейва“ до персоналните компютри — се окажеше фикция, неизвестно как появила се за една нощ в главата му, тук, в истинския свят на 1963, който никога не е напускал? В тази възможност имаше също толкова, ако не и повече смисъл, отколкото във всяко друго обяснение, включващо пътуване във времето или пространствен катаклизъм.

Джеф запали мотора и отново излезе на платното с две ленти на щатска магистрала 23. Локъст Гроув, Дженкинсбърг, Джаксън… Порутените, сънливи градчета от затънтените, гористи райони на Джорджия пробягваха край него като сцени от филм от епохата на депресията. Може би тъкмо това го подтикна да тръгне така безцелно, помисли той — безвремието на селските райони извън Атланта, пълната липса на знаци, указващи в коя година или десетилетие може да се намира. Разнебитени плевни надписани „Исус Спасител“ с големи букви, килнатите на една страна, отдавна отживели римувани реклами на крем за бръснене „Бърма Шейв“, стар негър, който кара муле… дори Атланта от 1963 година изглеждаше футуристична в сравнение с това.

При Попс Фери, северно от Мейкън, Джеф спря при малка семейна бензиностанция с магазинче. Нямаше колонки за самообслужване, нито безоловен бензин. Всъщност бензинът бе два вида — „Гълф премиъм“ по тридесет и три цента галона и обикновен по двадесет и седем. Поръча на хлапето, което се мотаеше отвън, да налее от специалния, да провери маслото и ако е ниско, да долее.

Купи си две кутии „Слим Джимс“ и кутия бира „Пабст“. Секунда-две стърга с нокти капака, докато не осъзна, че няма отварачка.

— Май си доста жаден, синко — изсмя се старицата зад щанда. — Как само се опита да я отвориш с голи ръце.

Джеф се усмихна тъпо. Жената посочи отварачката, която висеше на едно телче до касата, и той проби две V-образни дупки на капака. Момчето от бензиностанцията подвикна през парцаливия параван против мухи: „Ще ви трябва някъде към три четвърти литър масло, гус’ине!“