Кен Гримвуд - Игра на живот

— Изпусна страшен филм снощи — каза тя без следа от лошо настроение. — Започва как тя влиза в магазин за животни и си купува птици, а пък Род Тайлър се прави, че работи там и…

Продължи да разказва, докато излизаха навън и се качваха в колата. Той се преструваше, че филмът му е непознат, въпреки че съвсем скоро го бе гледал пак в някаква ретроспектива на Хичкок. А и, разбира се, беше го гледал, когато излезе за пръв път. Бе го гледал с Джуди предната вечер преди двадесет и пет години в другата версия на живота си.

— … и после той отива да си запали цигара на бензиностанцията, обаче… всъщност няма да ти кажа какво става после, защото ще ти разваля удоволствието. Ужасно страшен филм. Нямам нищо против да го гледам пак, ако искаш. Или пък да отидем на „Бай, бай, Бърди“. Как предпочиташ?

— Май предпочитам просто да седим и да си приказваме. Да пием по една бира или да хапнем?

— Добре. — Тя се усмихна. — В „Мо и Джо“ ли?

— Става. Беше на… „Понсе де Леон“, нали?

Джуди сбърчи чело.

— Не, там е „Мануел“. Само не ми казвай, че си го забравил — сега завий наляво, ей тук! — Тя се обърна и го изгледа удивено. — Абе ти наистина се държиш особено. Нещо не е наред ли?

— Нищо сериозно. Нали ти казах, че не се чувствам много във форма. — Джеф разпозна входа на бара, в който целият колеж редовно киснеше, и паркира на ъгъла.

Вътре обаче обстановката не бе точно каквато я помнеше. Според него барът бе вляво от входа, а той се оказа вдясно, а и сепаретата му се видяха различни — по-големи ли, по-тъмни ли… Поведе Джуди към дъното на заведението, но внезапно някакъв мъж горе-долу на негова възраст — не, поправи се той, мъж на около четиридесет, тоест по-възрастен — приятелски го потупа по рамото.

— Здрасти, Джеф, как е? Коя е прекрасната ти приятелка?

Джеф го изгледа тъпо. Очила, прошарена брада, широка усмивка. Изглеждаше смътно познат, и толкова.

— Това е Джуди Гордън. Джуди, ъъ, запознай се с…

— Професор Самюълс — изпревари го Джуди. — Съквартирантката ми е при вас по средновековна литература.

— И как се казва?

— Пола Хокинс.

Мъжът се ухили още по-широко и закима.

— Прекрасна студентка. Много интелигентна млада жена. Надявам се, че има добри впечатления от курса?

— О, да, сър. Пола ми е разказвала всичко за вас.

— Тогава може би следващия семестър ще имаме удоволствието да видим и вас в нашите редици?

— Не мога да кажа отсега, професор Самюълс. Все още не съм решила кои курсове ще взема следващата година.

— Наминете през кабинета ми. Ще го обсъдим. Джеф, курсовата ти работа за Чосър е много добра, но съм ти писал пет заради непълни цитати. Следващия път внимавай.

— Да, сър. Ще запомня.

— Добре, добре. Ще се видим в клас. — Той им махна за довиждане и се върна към бирата си.

Когато се добраха до сепарето, Джуди се сви до Джеф и се разкиска.

— Какво ти е толкова смешно?

— Не си ли чувал за него? За Самюълс.

Джеф дори не бе успял да си спомни името му.

— Не, какво за него?

— Ами това, че е стар мръсник. Задиря всички момичета от курса — е, или поне по-хубавичките. Пола каза, че веднъж след часовете си сложил ръката на бедрото й, ей така.

Момичешките й пръсти хванаха крака на Джеф и го стиснаха.

— Представяш ли си? — продължи Джуди заговорнически. — Че той е по-стар от баща ми. „Намини през кабинета ми.“ Как не! Знам го какво иска да обсъжда. Можеш ли да си представиш такава гадост — на неговите години да се държи по този начин!

Ръката й все така стискаше крака му, само на десетина сантиметра от нарастващата му ерекция. Погледна невинните й кръгли очи, сладките червени устни и внезапно си ги представи как се свеждат към него направо тук, в сепарето. Стар мръсник значи, помисли той и се засмя.

— На тебе пък какво ти е смешно? — попита Джуди.

— Нищо.

— Не ми ли вярваш за Самюълс?

— Вярвам ти. Просто… ти, аз, всичко… стана ми смешно, това е. Какво ще пиеш?

— Обичайното.

— Тройно зомби, нали?

Изразът на тревога се изтри от лицето й и двамата се разсмяха.

— Глупчо, искам чаша червено вино, както винаги. Днес нищо ли не можеш да си спомниш?

Устните й бяха толкова меки, колкото си ги представяше, колкото си ги спомняше. Свежият аромат от косата й, младежката мекота на кожата го възбудиха до степен, неизпитвана от ранните му дни с Линда, преди да се оженят. Прозорците на колата бяха спуснати и Джуди бе облегнала глава на рамката на стъклото, докато Джеф я целуваше. По радиото Анди Уилямс пееше „Дни на вино и рози“, а мирисът на разцъфнал кучешки дрян се смесваше с уханието на нейната мека, чиста кожа. Бяха паркирали на сенчеста уличка на миля и нещо от колежа; Джуди го доведе дотук, след като излязоха от бара.