Кен Гримвуд - Игра на живот

— Хубаво, сложи колкото трябва. Провери също и ремъка на динамото, ако обичаш.

Джеф отпи дълга глътка от бирата, взе си списание от щанда. Имаше голяма статия за новата попарт щуротия — серия от фотоувеличени карикатури от Лихтенщайн, големите, разплути винилови хамбургери на Олденбърг. Странно, би казал, че тези неща бяха по-късно, към шейсет и пета или и шеста. Беше ли открил несъответствие? Дали този свят вече бе започнал лекичко да се променя спрямо онзи, който познаваше отпреди?

Трябваше да поговори с някого. Мартин само щеше да му се изсмее, а родителите му щяха да се разтревожат. А може би точно това трябваше да направи — да отиде на психиатър. Един лекар поне би го изслушал и би запазил разговора поверителен; само че подобна среща би съдържала неизказано предположение за психичен проблем, желание да се „излекува“ от нещо.

Не, определено нямаше с кого да поговори, поне не открито. Но не можеше вечно да отбягва всички от страх, че ще се издаде; вероятно това щеше да изглежда доста по-странно от някой случайно изпуснат анахронизъм. А и започваше да се чувства самотен, по дяволите. Въпреки че не можеше да признае истината, или поне това, което знаеше от истината, изпитваше силна нужда от човешка компания след всичко, което преживя.

— Бихте ли ми развалили за телефон? — попита продавачката, подавайки банкнота от пет долара.

— Долар върши ли ти работа?

— Искам да се обадя в Атланта.

Тя кимна и измъкна няколко монети от чекмеджето.

— Долар ще ти е достатъчен.

В „Харис Хол“ момичето на рецепцията очевидно бе кисело, че й се е паднала нощната смяна в събота вечер, и се забавляваше както може, наблюдавайки малките странности на състудентите си. Когато Джеф влезе, тя му отправи хладен преценяващ поглед, а после със саркастична нотка в гласа се обади горе да съобщи на Джуди Гордън, че кавалерът й е пристигнал. Може би знаеше за тенекията от предната вечер, може би дори бе подслушала, когато днес следобед Джеф се обади от бензиностанцията в Мейкън.

Загадъчната полуусмивка на момичето го дразнеше, така че той се оттегли да седне на едно от неудобните канапета в съседното фоайе, където момче и момиче се опитваха да свирят „Сърце и душа“ на раздрънкания „Стейнуей“ до камината. Момичето се усмихна и му махна. Джеф нямаше представа коя е, може би отдавна забравена приятелка на Джуди, но кимна и отвърна на усмивката й. Осем-девет момчета седяха на различни места из помещението на почетно разстояние един от друг. Двама държаха букети, а един носеше кутия бонбони „Уитман“ с форма на сърце.

Стоическият израз по лицата не успяваше да скрие нервното нетърпение от чакането — тълпа обожатели пред храма на Афродита, неизпитани кандидати за благоволението на нимфите, обитаващи крепостта. Вечер за срещи, 1963.

Джеф си спомняше усещането много добре. Всъщност отбеляза със самоирония, че дори сега ръцете му са потни от напрежение.

Кръшен смях долетя от стълбището и нахлу във фоайето. Младите мъже оправиха вратовръзките, погледнаха часовниците си, пригладиха коси. Две момичета намериха ухажорите си и ги поведоха навън през вратата към тайнствената нощ.

Джуди се появи чак след двадесет минути, а на лицето й ясно се четеше намерението да се държи решително хладно. Но Джеф забеляза единствено невероятната й младост, една пролетна нежност, която нямаше нищо общо с факта, че още не бе навършила двадесет. През осемдесетте момичетата — жените — на нейната възраст не изглеждаха по този начин. Просто не бяха толкова млади, толкова невинни; промяната бе започнала в дните на Дженис Джоплин, за да завърши окончателно в епохата на Мадона.

— Е — каза Джуди, — радвам се, че тази вечер си успял да дойдеш.

Джеф се изправи тромаво и се усмихна извинително.

— Съжалявам за снощи. Аз… не се чувствах много добре, бях в някакво странно настроение. Нямаше да ти е приятно.

— Можеше поне да се обадиш — тросна му се тя. Кръстосаните й ръце очертаваха малките издутини под блузката с Питър Пан. През ръката си бе преметнала бежов кашмирен пуловер, носеше шарена индийска пола и ниски обувки с връзки на глезените. Джеф долови смесения аромат на цветя от косата й и на парфюм „Ланвин“ и усети, че се главозамайва от златните къдрици, които танцуваха под големите й сини очи.

— Знам — каза накрая. — Ще ми се да го бях направил.

Изражението й се смекчи и караницата свърши, преди да е започнала. Джуди не можеше да се сърди дълго, спомни си Джеф.