Кен Гримвуд - Игра на живот

На път към „Клифтън Роуд“ отново чу лаещите команди и отговорите на ротата от военния център. От звука нещо прищрака в главата му и той зави наляво по малкото мостче срещу пощата, после се повлече покрай клуба на студентите-медици „Фи Кси“. Тук свършваше територията на колежа и само една пресечка по-горе Джеф откри колата. Нали беше първокурсник — значи нямаше да получи разрешение за паркиране до следващия семестър; първата година паркираше извън комплекса. Но така или иначе на предното стъкло се мъдреше талон за глоба — трябвало е да премести колата сутринта, както гласеше надписът на близката табела.

Седна зад кормилото; физическото усещане и мирисът на колата извикаха шеметна смесица от спомени. Бе прекарал стотици, може би хиляди часове на тази окъсана седалка — на автокино или авторесторант с Джуди, на пътешествия с Мартин и други приятели или пък сам — до Чикаго, Флорида, а веднъж — чак до Мексико Сити. В тази кола бе преживял превръщането си от юноша в зрял мъж повече, отколкото в която и да било стая от общежитието или апартамент в града. В нея бе правил любов, беше се напивал, с нея бе отишъл на ненавременното погребение на любимия си вуйчо, бе използвал нейния своенравен, но мощен мотор да изрази гняв, ликуване, потиснатост, скука, угризения. Така и не й даде име, тогава идеята му се стори детинска, но сега си даваше сметка колко много означава за него тази машина и до каква степен собствената му личност бе впримчена в капризния характер на стария шевролет.

Джеф пъхна ключа в стартера и опита да запали. Моторът изкашля веднъж, после оживя с гръмотевичен грохот. Той зави, излезе надясно по „Клифтън Роуд“ покрай недостроения Център по заразни болести. Той си съществуваше и през осемдесетте, но преименуван на Център за контрол на заразните заболявания — световноизвестен с изследванията си върху такива ужасяващи бичове на бъдещето като СПИН и Легионерската болест.

Бъдещето — ужасяващи епидемии, революция в сексуалното поведение — осъществена и отречена, — триумфи и трагедии в космическото пространство, улици, пълни с пънкари с празни погледи в кожени якета и вериги и с щръкнали розови коси, смъртоносни лъчения покрай мръсната, задушаваща се Земя… Боже, помисли си Джеф и потръпна, от тази гледна точка неговият свят звучеше по-ужасно и от най-кошмарната научна фантастика. В много отношения реалността, с която бе свикнал, се доближаваше по-скоро до филми като „Острието на бръснача“, отколкото до слънчевата наивност на 1963 година.

Включи радиото — разнесе се пращящият монозвук от предаване на къси вълни, ултракъсите въобще липсваха на скалата. „И нашият ден ще дойде“ — припяваха „Руби и Романтиците“. Джеф се разсмя с глас.

На „Брайърклиф Роуд“ зави наляво и подкара безцелно из сенчестия, спокоен квартал западно от колежа. След известно време излезе на Мортланд авеню и продължи напред покрай парка „Инман“, покрай федералния затвор, където бе лежал Ал Капоне. После табелите с имената на улиците изчезнаха и той вече се движеше по магистралата „Мейкън“ в Южна посока.

Радиото му правеше компания с безкрайната си върволица от предбийтълсови хитове. Джеф припяваше, опитвайки се да си внуши, че слуша радиостанция за стари парчета. Повтаряше си, че само да завърти копчето, и ще се разнесе гласът на Спрингстийн или Принс или пък ще попадне на джазстанция, по която звучи последният компактдиск на Пат Метени. В крайна сметка сигналът заглъхна съвсем, а с него и фантазиите. Навсякъде по скалата намираше все същата допотопна музика. Дори станциите за кънтри явно не бяха чували за Уили Нелсън или Уейлън — пускаха само Ърнест Тъбс и Ханк Уилямс, никой от по-късните бунтари.

След отбивката за Макдъно край пътя стоеше масичка с наредени праскови и дини. Спомни си как веднъж, при едно от пътешествията си до Флорида, двамата с Мартин бяха спрели точно до такава масичка не толкова заради прасковите, колкото заради дългокракото момиче, обуто в бели шорти, което продаваше. Пазеше я голяма немска овчарка. След няколко безсмислени остроумия между градски момчета и селско момиче купиха от нея цяла кошница праскови. Дори не им се ядеше и само след тридесет мили им стана лошо от силния аромат на плодовете; започнаха да се упражняват в стрелба по пътните табели, като подскачаха глупашки при всяко точно попадение.

Това беше… кое лято — на 64 или 65? След година-две. Значи днес той и Мартин още не бяха предприели това пътуване, не бяха купували праскови от момичето, не бяха изпоцапали и окривили половината забранителни знаци оттук до Валдоста. И какво означаваше това сега? Ако след две години Джеф все още се намираше в това необяснимо как възстановено минало, щеше ли в същия юнски ден да предприеме същото пътуване, да се смее на същите шеги с Мартин, да хвърля същите зрели праскови по същите пътни табели? Ами ако не го направи? Ако реши да си остане в Атланта или просто подмине дългокракото момиче… тогава какво ще се случи със спомена му за цялата случка? Откъде бе дошъл и къде щеше да отиде?