Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

След като първият танц свърши и Серафин и Карла се бяха поклонили на публиката, сватбеният оркестър засвири мелодия на „Сюприймс“. И други гости се присъединиха към младоженците на дансинга и той започна да се пълни.

— Ще танцуваш ли с мен? — Юън протегна ръка към Чарли.

Тя се усмихна.

— Защо пък не?

Той я поведе към дансинга, където я придърпа към себе си и я погали по косата.

— Не е твърде късно да промениш мнението си, нали знаеш — каза той тихо.

Чарли се отдръпна и се усмихна.

— Юън, подписах договор за продажба на апартамента си, подадох си оставката на работа и откривам нов ресторант, който ти си построил. Така че според мен може би е твърде късно.

— Е, да, като го представиш по този начин — каза Юън. — Моля те, не се отказвай.

Тя се засмя.

— Няма. Нямам търпение да започна. От дни вече сънувам менюта.

— Но с цялата си сериозност, онова, което имах предвид, е, че не е твърде късно да промениш мнението си да се преместиш при мен — той я погледна в очите. — Когато ти предложих за първи път, ти каза, че не си готова. Искам да съм сигурен, че този път си.

— Не знам дали някога ще бъда напълно готова — каза тя. Мисли се носеха в ума й, докато беше показвала на потенциалните купувачи апартамента си в Лондон. Не искаше да изгуби независимостта си. Не беше сигурна дали някога може да вярва на мъж, дори и на Юън, на сто процента. Беше й удобно в собствения й начин на правене на нещата. И все пак, тези съмнения и тревоги се бяха изпарили от главата й точно толкова бързо, колкото и се бяха появили. — Но знам, че това искам. Всъщност няма нещо, което да искам повече.

— Това ми е достатъчно — каза той.

Той се наведе и там, на дансинга, с дузина други двойки около тях, те се целунаха. И несигурностите, които съществуваха и за двамата още от деня, в който се бяха срещнали, като че ли вече не бяха от значение.

В градината на крайречното шато, заобиколени от пролетни цветя, опитахме шоколадовата тарта с малини, която бяхме приготвили. След седмица обучение в сладкарското училище на мадам Неон, сега жънехме наградата на своя труд.

Адам се усмихна, докато четеше списанието на дивана на Кат.

— Курсът звучи невероятно. Как стана така, че не ми донесе нищо? Огладнях, само докато го четях.

— Тези тарти нямаше да изтраят пътуването. Всъщност нямаше да изтраят и пет минути с мен и Лети. Но не се притеснявай, всичко е тук вътре — тя посочи главата си. — Ще направя за теб и Зоуи следващия уикенд.

Тя седна и се обърна към него. Той я прегърна и я целуна нежно по косата.

— Предполагам, че мога да почакам — пошегува се той.

— А що се отнася до мястото, където живее Серафин, ще го видиш сам достатъчно скоро.

Бяха се разбрали да посетят Серафин и Карла в началото на есента в новата им къща в Бордо. Зоуи не беше спряла да говори за пътуването, а Лео за самолета.

Серафин си беше намерила работа в гимназия в града, а Карла беше отворила собствена пекарна наблизо. Серафин беше казала на Кат още по време на сватбата, че двете с Карла ходят у родителите й за обяд в неделя всяка седмица, но фактът, че са се преместили извън селото, й бе дал глътка въздух. Противно на всички очаквания, Гийом беше този, който останал в селото, където работел в сервиз за мотори и репетирал с нова банда.

Чарли и Юън също бяха поканени в Бордо, но в момента бяха твърде заети. Чарли се готвеше за откриването на „Купола“ — новия й ресторант, и се молеше гурме критиците да са благосклонни. Беше заета и с някои промени в жилището на Юън, в това число (след като намери чифт чисто нови обувки с висок ток на парцали) и кучешка къщичка навън за Багел. Въпреки заетото си ежедневие Чарли и Кат намираха време да се срещат всяка събота следобед в „Крайбрежната“ — свещено събитие, от което Юън и Адам стояха настрана. Там те си говореха над порция кифлички — време, което бе скъпоценно и за двете им.

Кат стана и отиде в кухнята, за да сложи чайника, като остави Адам да прелиства останалата част от списанието. Докато чаят се вареше, тя взе млякото от хладилника. На вратата му, сред откъснатите от списания рецепти и рисунки на Лео, беше забодена картичка със снимка на поле с лавандула отпред. Тя свали магнита, с който беше прикрепена, и я обърна.

Вътре красивият ръкопис гласеше:

Кат,

Дали тук във Франция, или у дома в чайната, ти носиш слънце в живота ми. Това, което може би неосъзнаваш е, че по един или друг начин, винаги си го правила.