Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Невестите стигнаха края на пътеката и свещеникът ги поздрави сърдечно.

— Събрали сме се днес, за да отпразнуваме сватбата на Серафин и Карла…

Кат усети как очите й се наляха със сълзи и прехапа устни. Чарли се обърна към нея.

— Вече плачеш? — каза Чарли с усмивка.

— Нищо не мога да направя — прошепна Кат. — Виж ги. Толкова са щастливи.

След церемонията Чарли и Кат отидоха да поздравят двойката и семейството на Серафин. В разговорите и имейлите си от началото на годината със Серафин бяха чули всичко, довело до този ден. Дългите, понякога отчаяни разговори на Серафин с родителите й за това как се чувства. Как сега е осъзнала, че винаги се е чувствала така. Първия път, когато беше обяснила, че Карла, която носи кроасани на майка й всеки уикенд в местната сладкарница, е жената, в която е влюбена. Имаше фалстартове и разногласия по пътя, но с времето те бяха успели да изгладят всичко. През пролетта беше дошло и пълното признаване от страна на майка й, че дъщеря й е поела друг път — с посрещането на Карла в тяхното семейство и дълъг обяд под сянката на ябълката.

— Красива сватба — каза Кат на Елен и Патрик, като ги целуна по бузата.

— Това е Гийом — представи Серафин брат си на Кат. Беше облечен в бежов ленен костюм, а косата му бе изсветляла от слънцето. Той се усмихна топло. От всичко, което Серафин й беше разказвала, Кат имаше чувството, че вече го познава, а й се стори, че и той я усеща по същия начин.

— Тук е прекрасно, нали? — Елен прекъсна мислите на Кат. — Можеха да избират между Дордон или Барселона, но не — те определено искаха да се оженят тук, в Скарбъро. Казаха, че трябва да е тук — тя се усмихна.

— Искахме да дойдем на мястото, което ни събра, дори когато бяхме разделени — каза Карла. — Серафин беше категорична.

Чарли протегна чашата си за шампанско и сервитьорът покорно я напълни.

— Страхотно е да те видя — каза тя на Кат.

— И аз много се радвам. А доколкото чувам, ще се виждаме много повече от сега нататък — рече бодро Кат.

— Така изглежда — Чарли се усмихна. — Не мога да преценя дали това, което правя, е лудост, или не. Миналия месец имах постоянна работа и апартамент, а сега се местя да живея в друг град и започвам от нулата отново.

— Това е съдба — каза Кат. — Купувачите се отказват от проекта на Юън; ти наследяваш тези пари от леля си. Всичко е било писано.

— Все още не мога да повярвам, че го правя. Да започна собствен ресторант.

— Страхотно е. Малко ти завиждам, всъщност.

— Така ли? Е, подозирам, че можем да намерим начин да те качим на борда по един или друг начин.

Кат се усмихна.

— Пак ще си поговорим за това. Няма да ходя никъде, това е сигурно. Доста съм се установила тук тези дни.

— И на мен така ми се струва — каза Чарли топло и погледна многозначително по посока на Адам.

— Той е част от това, да — каза Кат. — Но освен това и Лео, и баща ми и… Е, оказа се, че имам повече роднини тук, отколкото някога съм очаквала.

Чарли се усмихна.

— Но е идеално, че мога да живея тук и да пиша за списанието. Наистина ми харесва. Беше истинско удоволствие да напиша рубриката за сладкарския курс във Франция. Поискаха да направя подобен материал за един курс по сорбе за следващото издание.

— Това означава ли, че ще кажеш сбогом на колцентъра? — попита Чарли.

— Да. Благодаря на Бога! — Кат се засмя с облекчение. — Няма да ми липсва това място. Вземам по някоя и друга смяна в чайната, за да осигуря по-стабилен доход, а от писането, когато има материал, също си докарвам. Джейк също вече помага много повече.

— Как са нещата с него?

— Оправя се — каза тя. — Ходи при специалист няколко пъти и това му помогна, мисля, и работата му върви добре. Винаги ще има дистанция помежду ни, но той възвърна доверието ми. Сега е сам с Лео.

— Това е добре.

— Да. Тази година Лео стана доста разглезен — каза Кат с усмивка. Апартаментът ми прилича на магазин за играчки.

Оркестърът започна да свири отново и Карла взе ръката на Серафин и я поведе към дансинга за първия им танц: „Лунен танц“ на Ван Морисън.

Бяха се упражнявали в хола на Карла през изминалата седмица — махаха килимчето и стъпваха боси върху каменните плочи, понякога сериозни, за да усъвършенстват движенията, но обикновено се смееха.

Тук, заобиколени от семейството и приятелите си, се чувстваха различно. Вълшебно. Нещо, което само преди шест месеца Серафин никога не би могла да си представи. Тя чу възгласите в чест на новия им брак, а след това звукът сякаш избледня. Единственото нещо, за което я беше грижа сега, беше Карла. Усмивката й, топлата й кафява кожа на голите рамене, миризмата на парфюма й. Държаха се взаимно и танцуваха, а телата им се движеха в хармония, без усилие, при всяка нота от музиката. Заедно. Те двете. Така, както Серафин се надяваше, че винаги ще бъде.