Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Благодаря — каза Чарли и прочете текста, който Пипа беше написала върху етикета и й се усмихна. Тя разопакова подаръка и извади сива копринена рокля от любимия й магазин. — Много е красива!

— Исках да ти взема нещо специално. В края на краищата, ако не беше ти, можеше да не сме всички днес тук.

Тя хвърли поглед към Люк, който седеше на дивана с Джейкъб в скута си.

— Пипа ми каза колко си й помогнала, докато ме нямаше — рече Люк. — И двамата сме ти много благодарни.

— Имаше един момент, когато си мислех, че аз може да не успея да съм тук — каза Чарли. — Че може би последната ни семейна Коледа вече се е случила.

— Няма начин — няма как да се отделите вие двете — каза Люк.

— Той е прав — каза Пипа. — Мисля, че всички ние сме заседнали един с друг. И с него — тя наклони глава по посока на кухнята.

— За дядо ли говорите? — попита Фло и вдигна поглед от подаръка, който разопаковаше.

— Не — каза набързо Пипа. — За Роджър. Говорех за котарака Роджър.

Фло присви очи подозрително:

— Не ми прозвуча така.

— Защо не отидем да проверим какво прави? — предложи Люк. — Мисля, че Роджър и Винъс са доста объркани тук, в къщата на дядо и баба. Не искаме да се изгубят, нали?

— Разбира се — Фло скочи на крака и Джейкъб я последва.

Пипа даде на сестра си кутия с шоколадови бонбони и разопакова един за себе си.

— Как е всичко там в Лондон? — попита тя.

— Бива — каза Чарли. Това обобщаваше всичко. Справяше се. Имаше време за сутрешното си тичане, през което прочистваше главата си за предстоящия ден. Последните два броя на списанието, които бе редактирала, се бяха продали добре и Луис изглеждаше доволен от напредъка й. Работеше до късно и рядко имаше време за себе си, но именно това беше очаквала. — Знаеш колко много исках това повишение. Щастливка съм, че получих работата.

— Това е добре в такъв случай.

— Ами ти?

— Нещата са по-добре, благодаря. Мисля да запиша задочно. Ще изчакам Грейси да порасне още мъничко и ще запиша право. Потърсих университети и Люк каза, че ще ме подкрепи, ако искам да го направя.

— Това е страхотно.

— Надявам се, че ще бъде по-щастлива Нова година — каза Пипа.

Чарли хвана ръката на сестра си и я стисна.

— Сигурна съм, че ще бъде.

Когато Коледният обяд свърши, Чарли се качи по стълбите до детската си стая с чаша чай в ръка. Седна на леглото и изпрати съобщение на Юън.

Весела Коледа! Изкарваме си страхотно. Това е може би най-хубавият ни ден заедно досега. Децата си харесаха подаръците. Имам чувството, че съм прекарала деня с нечие чуждо семейство, а не с моето! Дори и татко се държи добре. Как са нещата при вас? Ч.

Тя седна в креслото и сложи телефона си на нощното шкафче в очакване на отговора му. Никога не бе трябвало да чака толкова дълго.

Проблемът беше, че не можеше да го вижда. Минаваха седмици, преди да могат да се освободят от работа и да пропътуват пътя, за да се видят. Липсваше й — топлото, сигурно усещане на ръцете му около нея в леглото, нежността на целувката му. Начинът, по който я караше да се смее след дългия ден. Перспективата да се прибере при него, а не в студения си, празен апартамент беше нещо, за което копнееше постоянно.

Серафин отиде в кухнята и намери майка си да подрежда картофи в тава за печене. Косата й беше прибрана в конска опашка и носеше престилка на цветя. Всичко в тази сцена й беше познато, с изключение на празния поглед в очите на Елен, когато видя дъщеря си да влиза в стаята.

Серафин нямаше търпение да се измъкне и да прекара известно време у Карла, да си поговорят колко й е трудно собствената й майка да я отблъсне. Моментите, прекарани заедно с Карла, дори когато имаше нещо толкова сериозно, надвиснало над тях, бяха безценни. Късчета време, в които Серафин имаше пространството да бъде себе си и да бъде с някого, когото обичаше по-дълбоко с всеки изминал ден.

— Съжалявам, мамо — каза тихо Серафин.

Очите на майка й блестяха мокри от сълзи. Серафин беше съкрушена от мисълта каква болка причинява на майка си, която винаги е правила всичко възможно за нея. Елен поклати глава, без да каже нищо.

— Иска ми се това да не ти причиняваше такава болка.

— Сигурна ли си? — майка й се обърна към нея. Уязвимостта в сините й очи изведнъж бе толкова видима. — Абсолютно сигурна?

Серафин кимна.

— И това не е просто фаза? Няма никакъв шанс да промениш мнението си?

— Никога не съм била по-сигурна за нещо.

Една сълза се спря на бузата Елен и тя я избърса.