Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Мислите й бяха прекъснати от звъна на мобилния телефон в джоба й: беше Кат.

— Здравей! — зарадва се тя.

— Здравей, Серафин — каза Кат.

— Хей, толкова се радвам да чуя гласа ти — Серафин отиде с телефона до креслото при прозореца и сгъна обутите си в дънки крака под тялото си. — Тъкмо си мислех за теб. Доста странно. Подреждах онези книги на Агата Кристи, които ми подари, по рафтовете в нашата библиотека.

— Имате библиотека? — зачуди се Кат — И аз трябва да си взема една.

— Имаме малко повече място тук — засмя се Серафин.

— Е, как са нещата?

— Хубаво е да съм си у дома — откакто си беше вкъщи, Серафин се чувстваше по-уредена, завършена. Възгледите й се бяха променили.

— Добре ли мина всичко с Карла? Как беше, като я видя отново?

Серафин затвори вратата на библиотеката и сниши глас до шепот:

— Беше фантастично. Все едно никога не се бяхме разделяли. И въпреки всичко, през това време сме израснали и двете. Преживяхме го заедно. Знаеш ли, Кат, в някои отношения Англия беше добър тест. Никога не съм била по-сигурна, че искам да бъда с нея.

— Радвам се да го чуя — каза Кат. — Надявам се да срещна Карла някой ден скоро. А как са нещата със семейството ти?

— Натоварено е — Серафин се замисли за вълнението и катаклизмите у тях покрай връщането на брат й предния ден. — И интересно.

— О, така ли?

— Нали знаеш, че ти разказвах за Гийом? Брат ми, който беше изчезнал? Ами той се върна да живее с нас отново.

— Брей. И това е добре, надявам се?

— Хубаво е, да. Не е съвсем просто — все още има да се оправя с някои неща, но е добре.

— Успя ли вече да се отпусне?

— Да. Близнаците са доволни и ми се струва, че да си играе с тях е добро разсейване за него. Не сме говорили много за случилото се все още.

— Ами ти — каза ли вече на някого за вас с Карла?

— Не — каза Серафин и замълча за миг. — Не че не искам. Искам. Но никога не ми се струва точното време.

— Карла има ли проблем с това?

— Не. Да. Тя не иска да се крием. Нито пък аз. Но сега, когато съм тук, е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Имам много за губене.

Всеки път, щом Серафин опиташе да си представи как казва на родителите си, сцената завършваше с това как един от тях — обикновено майка й — избухва. Тя не можеше да си представи да го разберат или да го приемат. Какво ще кажат в църквата? Това би тревожило майка й. Снощи, в леглото, тя се зачуди дали родителите й биха стигнали дотам, че да я отрежат като част от семейството.

— А какво ще се случи, ако не им кажеш? — попита Кат.

— Животът ми ще продължи да бъде една лъжа — заяви Серафин. — Не е толкова блестяща опция, предполагам, ако го погледнеш по този начин.

Линията замълча за миг.

— Достатъчно за мен — каза Серафин. — Как си ти?

— Уф — рече Кат.

— Уф, какво?

— Уф — всичко е истинска каша.

— Какво е станало?

— Колко време имаш?

— Нямам бърза работа.

— Нямам представа откъде да започна, Серафин. Последните няколко дни бяха толкова откачени. Имам чувството, че искам да се смея и плача едновременно.

— Започни от началото. Не бързай. ДИШАЙ.

Серафин чу как Кат си поема дълбоко дъх, след което започна да говори. Тя разказа на Серафин всичко — какво се е случило с Лети и новите й отношения с Юън. Как почти се беше скарала с Чарли, докато не успяха да обсъдят нещата.

— Значи, нека да изясним това — заяви Серафин, докато умът й преработваше цялата информация. — Откакто те видях последния път, си се сдобила с майка и брат?

Кат се засмя.

— Казах ти, че е откачено. Да, Юън ми е полубрат.

— Не си преувеличила. Наистина е лудост.

— Знам. Беше доста ужасно.

— Ужасно? — попита Серафин, като бавно обработваше чутото. — Искам да кажа, мога да разбера, че е било огромен шок. Не се опитвам да твърдя нещо друго. Но пък трябва ли да бъде нещо лошо?

— Не знам. Не съм сигурна, че мога да не се чувствам предадена от всичко това. Лети да ме лъже, баща ми да ме лъже…

— Ще отнеме време, разбира се — каза Серафин. — Но погледни от друг ъгъл. Ти си придобила нов човек в живота си — всъщност двама души. Не си загубила никого.

— Не знам. Имам чувството, че съм.

— Смяташ ли, че ако поговориш с Лети отново би помогнало?

— Не съм сигурна, че съм готова. Минах покрай „Крайбрежната“ на път към вкъщи. Беше най-странното нещо на света — да мина оттам и да не се отбия, за да кажа здрасти. Не мисля, че някога съм го правила.

— Лети не е нужно да ти бъде майка, нали знаеш — заяви Серафин. — Не е нужно да я приемаш като никого, когото не искаш тя да бъде.