Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Непосилно е да асимилираш нещо такова изведнъж, знам — каза баща й. — Не искахме да отнемаме на Лети възможността да бъде част от живота ти. Не сме ви събирали — вие сами се намерихте една друга, съвсем естествено. Би било погрешно да заставаме на пътя на приятелството ви.

— През целия ми живот тя е била там — каза Кат.

— Как остави нещата с нея?

— Казах й, че това не е вярно. После излязох. Просто си тръгнах — тя потърка чело. — Дори не се сбогувах. Поне довиждане да бях казала.

— Не се притеснявай за Лети. Тя ще се оправи.

— Мисля, че трябва да поспя — каза Кат. — Вие ми се свят.

— Да те сложим в леглото.

Тя отиде в спалнята си и баща й включи нощната лампа, като я прегърна и целуна за лека нощ. В мъждивата светлина, сама, тя се чувстваше по-сигурна. Искаше да остане тук. Да не говори с никого. Искаше да остане в стаята си, в леглото, докато всичко отмине.

На следващия ден Кат се насили да стане от леглото и да се облече, за да заведе Лео до парка. Земята беше мокра от дъжда през нощта. Сънищата на Кат бяха ярки, изпълнени от бурята и проблясъци от детството й, с далечни спомени за майка й. Беше се събудила плувнала в студена пот. Само кратък миг и спомените от предишната вечер я бяха връхлетели отново. Истината — вече беше факт — беше в стаята с нея. Лети й е майка. Тя е дъщеря на Лети. Те бяха свързани и винаги щеше да е така, по начин, който никога не си е представяла. Дори и сега не искаше да си го представи.

Тази сутрин беше благодарна за постоянните въпроси на Лео за движението на луната и слънцето. Мечтите му за пътуване в Космоса я отвличаха от объркващия въпрос коя е тя. На детската площадка Лео отиде направо на люлките и Кат го започна да го люлее. Ритмичното действие я успокои.

— По-високо! — извика Лео и риташе с ботушите си от вълнение. — Искам да отида чак до слънцето.

— Аз ще го люлея — чу се глас. — Мога да го залюлея много високо.

Кат се обърна и видя Зоуи до себе си да се усмихва.

— Здравей, Зоуи — каза тя, като се усмихна в отговор.

— Може ли? — попита Зоуи отново.

— Разбира се — тя се отдръпна. — Лео, това е Зоуи. Тя ще те люлее за малко. Ще те залюлее чак до слънцето.

Лео извика от вълнение.

— Ще внимаваш, нали? — прошепна тя на Зоуи.

— Да — прошепна тя в отговор. — Не се притеснявай.

Кат се огледа и видя Адам на една пейка наблизо. Той махна с ръка. Независимо от всичко, сърцето й подскочи, щом видя топлата му усмивка.

— Ще съм на пейката там — обясни тя на Лео.

Кат седна до Адам.

— Добро утро — каза тя.

— Здравей — отвърна той. Настъпи тишина между тях. Нежността, изписана по лицето му, каза на Кат всичко, което й трябваше да знае.

— Чул си, нали? — попита тя и се уви по-плътно с палтото.

Той кимна.

— Юън ми каза снощи.

— Значи и той не е знаел — рече Кат категорично. — Предполагам, че не би.

— Той знаеше, че има някого, някъде. Но не е имал представа, че си ти. Мисля, че все още е в шок.

— Е, значи ставаме двама — Кат успя да се усмихне леко.

— Как се чувстваш? — попита Адам.

— Странно.

— Странно по какъв начин?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Кат.

— Да — отговорът му беше толкова прост. Спешният копнеж на Кат да намери решение, да узнае всяка част от истината, сякаш изчезна, щом го погледна в очите. Може би беше твърде рано да узнае всичко. Може би онова, което чувстваше точно в този момент, е истината — нещото, което има значение.

Кат се замисли за начина, по който се беше почувствала, когато Лети й съобщи новина. Не беше едно изречение. Бяха две: Аз съм твоята майка. Аз те дадох . Именно второто изречение се беше запечатало у Кат и отекваше в сънищата й. Лети беше някой, когото тя обича и на когото се възхищава — някой, който вярваше, че я е избрал за свой приятел. Но сега нещата бяха различни — тя знаеше истината, че Лети е искала да я намери. Не беше достатъчно добро. Лети беше избрала да я даде. Баща й, мъжът, който винаги й е казвал да казва истината независимо от всичко, я е лъгал с години. През целия й живот. Може и да не е изрекъл думите, но е лъгал с бездействието си, отново и отново.

— Искаш да знаеш как се чувствам? — попита Кат. — Ядосана съм — тя прехапа устни, но не можеше да спре горещите сълзи, които се разливаха върху бузите й. — Ядосана съм, Адам. Хората, на които имах най-голямо доверие на този свят, не са тези, за които съм ги смятала. Не знам какво би трябвало да чувствам, но истината е, че съм им бясна: на Лети, на баща ми — дори на майка ми, която не е тук, за да се защити.