Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Аз бях жената, която те даде. Съжалявам.

Думите бяха като удар в стомаха на Кат.

— Какво? — попита тя невярващо. — Не, не си — тя поклати глава.

Фрагменти от разговори, спомени в снимки нахлуха в съзнанието на Кат. Но нищо не пасваше.

— Иска ми се нещата да се бяха случили по различен начин — каза Лети. — Ти си моя дъщеря — или поне беше веднъж, за кратко.

— Не го казвай — настоя Кат. — Не знам защо ми казваш това, но аз не ти вярвам.

Лети се втренчи в нея спокойно.

Кат се изправи безшумно, без да може да осмисли чутото, после се обърна и си тръгна, без да се сбогува.

Кат мина през задните улички до дома си. Думите на Лети глождеха съзнанието й. Каква причина би могла да има, че да я лъже?

Цялата вечер вече й беше като в мъгла. Кат се мъчеше да си припомним как изобщо беше започнал разговорът. Единственото, което можеше да си спомни обаче, беше последната размяна на думи — онези думи, които й бяха дошли като гръм от ясно небе.

Тя се изкачи автоматично по стълбите към апартамента си. Нямаше да се остави да бъде въвлечена в това. Лети се е объркала. Случва се с хората — остаряват, паметта им започва да им изневерява. Болеше я да мисли, че Лети не е добре, че е загубила остротата на ума си, на която Кат винаги се е възхищавала — но вероятно именно това се случваше. Това бе единственото обяснение.

Кат се улови за тази мисъл. Колкото и ужасяваща да беше, й се струваше единственото смислено нещо. Тя трябваше да остане силна. Щеше да намери начин да подкрепи Лети и да го преодолеят заедно. Започна да й се гади. Кратката разходка до вкъщи й се стори непосилна.

Баща й я посрещна на входната врата.

— Рано се прибираш — каза той весело. — Тъкмо сложих малкия мъж в леглото.

Кат влезе и закачи палтото си до вратата мълчаливо.

— Искаше да му почета книжка след банята, а после ме помоли за още една, после още една — той се засмя. — В крайна сметка прочетохме почти цяла библиотека.

Кат се изправи вцепенена. Чувстваше се, като че ли не може да помръдне.

— Добре ли си, скъпа? Не изглеждаш добре. Много си бледа.

Тя вдигна поглед към баща си — милите му, набръчкани очи. Приветливите ръце, които я бяха утешили онзи ден, както и толкова много други пъти. Той можеше да оправи това.

— Мисля, че трябва да седнем — той хвана ръката й и я поведе към хола, където двамата седнаха.

— Лети се държа много странно — каза Кат. Чуваше думите да излизат от собствената й уста, но ги усещаше откъснати, сякаш някой друг ги казва.

— Така ли? — попита нежно баща й.

— Мисля, че нещо не е наред — каза Кат. — Тя не е на себе си.

— О, Боже. Какво те кара да мислиш така, скъпа?

Кат имаше бучка в гърлото си и й се стори трудно да образува думите:

— Тя каза нещо, в което няма никакъв смисъл.

— Така ли? — безпокойство премина по лицето му.

— Струва ми се глупаво дори да го повторя — каза Кат. — Искам да кажа, тя обикновено е толкова разумна. А сега да каже нещо толкова странно.

— Мисля, че може би трябва да ми кажеш.

— Тя… — Кат спря. Думите й се изплъзнаха, изпреварени от суеверни мисли. Може би ако го кажеше, щеше да го превърне в реалност. Тя ги изтласка от съзнанието си. Абсурдно е да мисли по този начин.

Каза го бързо и прозаично:

— Тя мисли, че ми е майка.

— Добре — каза бавно бащата на Кат. — Чудех се кога ще се случи това.

— Кога ще се случи кое? — попита объркано Кат. — И на теб ли ти го е казала?

Той сложи ръка върху нейната.

— Съжалявам — каза той, гласът му беше тих.

— Това не е истина — тя поклати глава.

— Онова, което ти е казала Лети, е вярно. По-скоро аз трябваше да съм този, който да ти го каже, но тя трябва да е имала причина.

— Не може да бъде! — каза Кат. Но увереността й започваше да се изпарява. Отричането вече не беше нищо повече от слаб опит да заздрави крехкото си чувство за реалност.

— Майка ти искаше да мислиш за нас като за своите родители — обясни баща й. — Ако ти беше пожелала да потърсиш майка си, това можеше да излезе по-рано наяве. Но ти винаги си настоявала, че не искаш да знаеш.

— Не исках да се срещна с някоя непозната, която се опитва да заеме мястото на майка ми, не — каза твърдо Кат. — Може и да не съм я познавала дълго, но все още чувствам лоялност към нея — тя се поколеба. Казаното от баща й бавно започваше да попива в съзнанието й. — Но Лети? Лети?

Помисли си за високите скули на приятелката си, формата на очите й, брадичката й. Нейните собствени черти изведнъж проблеснаха в съзнанието й. Приликите бяха очевидни. Сигурно винаги са били, но едва сега ставаха все по-ясни. Как така не го беше забелязала преди?