Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Значи бившият ти съпруг знае за нея?

— Джон? Да, той винаги е знаел. Той я познава. В много отношения това е малък град.

— Значи я познава, точно както и Юън — думите прозвучаха плоско, като обвинение. Чарли не го беше възнамерявала, но все пак не си ги взе обратно.

Лети кимна.

— Да, както Юън.

— Не са ли живели наблизо?

— Да. Аз трябваше да кажа на Юън нещо, така че когато беше достатъчно голям, му обясних, че е трябвало да дам едно дете. Знаеш го Юън колко е спокоен. Той дори не трепна — просто ме прегърна и каза, че това трябва да е било трудно решение за мен. Обичам това момче — каза тя, докато бършеше сълзите си. — Но не можех да му кажа кое е детето, не и при положение, че самата Кат не знаеше. Не би било справедливо.

— Вероятно той е намерил картичката — каза Чарли. — Това ли си мислиш, че се е случило?

— Може би. Но не съм го планирала.

— Тези неща си имат начин да излизат на повърхността, нали?

— Ще й кажеш, нали? — Лети изглеждаше загрижена.

— Не мисля, че това е моя работа. Ако искаш, ще направя, каквото мога, за да забравя, че някога съм го разбрала.

— Не — Лети поклати глава. — Идването ти при мен днес си има причина. Всичко това, което се случи, си има причина — да се появиш в чайната ми точно когато животът беше стихнал — тя си пое дълбоко дъх. — Време е.

— Отивам в селото — извика Серафин през кухненската врата.

— Виж, ще правим десерт — каза развълнувано Матилд и размаха тестото във въздуха. — Малинови тарталети.

— Вкусно. Запазете ми малко.

— Добре, скъпа — каза Елен. — Приятно изкарване. Ще вземеш ли бутилка вино за довечера? Анна и Рави ще се отбият.

— Разбира се. Би било хубаво да ги видя отново. Имам да им показвам снимки. Ще се видим по-късно — тя целуна майка си по бузата.

— Ще се видим — извика Бенджамин. — Вземи ни и бонбони. Елен поклати глава и отново погледна към най-голямата си дъщеря.

— Не, никакви бонбони повече за тях.

Близнаците се заеха с тестото и Серафин се възползва от възможността да поговори тихо с майка си.

— Добре ли си? — прошепна Серафин.

— Да, да. Нервна съм. Но съм добре. Леглото му е оправено. Той каза, че ще е тук утре на обяд.

— Добре. Всичко ще е наред. Може би не веднага, но ще бъде. Просто ще отнеме време.

— Знам — каза тя и прехапа устни.

— А татко?

— Той отиде на разходка. Каза, че трябва да си изчисти мислите.

Серафин стисна ръката на майка си нежно и видя, че имаше сълзи в очите.

— Мислех, че никога няма да си дойде вкъщи. Но ще се прибере. Той се връща при нас.

Серафин си взе колелото и кара до селото покрай нивя и лозя. Тънките колела от време на време минаваха през някоя по-твърда буца на пътя. Стигна до площада.

Някой свирна и тя се обърна. Там, до вратата на пекарната, стоеше Карла. Беше облечена с дънки и бяла тениска, а дългата й кестенява коса прибрана от слънчевите очила върху главата й.

— Хей, странниче — извика тя.

Серафин остави колелото си и отиде да прегърне Карла. Прегърнаха се силно и Серафин прошепна в ухото й:

— Липсваше ми толкова много.

— Искаш ме само заради моя бриош! — каза Карла. — Ела и седни.

Те седнаха на масата отвън и Карла извади прясно изпечените сладкиши от кафява хартиена торбичка, след което помоли приятелката си в пекарната да им донесе две оранжади.

— Изглеждаш различно — каза Карла, докато оглеждаше Серафин. — Косата ти е по-дълга и… Не знам, не мога да кажа точно. Но не е само косата.

— И се чувствам различно — заяви Серафин. — Заминаването ми ме промени. Промени начина ми на мислене.

Карла повдигна вежда, предпазливо.

— За добро — успокои я Серафин и докосна ръката й. — Когато тръгнах оттук, ме беше толкова страх. Беше ме страх да бъда себе си, страх, че чувствата ми вземат решенията вместо Мен и съм извън контрол. Но докато ме нямаше, докато бях далеч от теб, осъзнах колко много значиш за мен. И това ме научи, че има толкова много начини да се живее, толкова много начини да създадеш семейство, в което хората се обичат един друг. Вече не е нужно да се побирам в някаква малка кутийка.

Карла се усмихна.

— Радвам се. Отначало ме болеше много, че замина. Знаех, че част от теб иска да избяга — и че това означава, че ще си далеч от мен. Изглеждаше толкова решена да отречеш онова, което чувстваш, че си помислих, че в крайна сметка ще успееш. Но след като бях решила да чакам — първо да промениш мнението си и след това да се върнеш у дома — осъзнах, че изобщо не е трудно, че е лесно. Единственото нещо, което исках, е да съм тук за теб, когато най-накрая се прибереш.