Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ще сложа чайника. Сядай.

Чарли седна на кафяв фотьойл със златисти шарки и огледа стаята, докато Лети правеше чая в кухнята. Върху камината имаше стандартна лампа, а на страничната масичка още снимки — най-вече на Юън като малко момче, както и една-две черно-бели на хора, които Чарли сега знаеше, че са родителите на Лети. Двете неразделки бяха в клетката, която висеше в кухнята, и си чуруликаха.

Малкият сводест прозорец гледаше към морето и от по-високата позиция Чарли можеше да види фара в далечината. Докато пътуваше насам с колата от Лондон, не й се струваше, че напуска дома. Вместо това, сега осъзна, че е имала чувството, че се връща там.

Лети сложи на масата сервиз за чай със златен ръб.

— Предполагам, че си се наситила на чай през последните няколко седмици. Но нали разбираш — винаги пия по чаша вечер. След като клиентите са си отишли, е мой ред — усмихна се тя. Тези сини очи, толкова бледи, сякаш бяха почти прозрачни. И все пак Чарли вече знаеше, че не издават нищичко.

Чарли си сипа чаша чай и добави мляко. Замисли се за момент как да изрази онова, което бе дошла да каже.

— Знам защо си тук — рече Лети.

— Така ли?

— О, да. Умно момиче като теб — чудех се дали ще се сетиш. После, когато разбрах, че съм оставила някои лични неща в тези папки, бях сигурна, че ще се досетиш.

— И си го пазила в тайна през всички тези години? — каза Чарли.

— Как бих могла иначе?

— Но през цялото това време си криела истината от Кат?

— Нямах избор — каза Лети. — Кат си имаше майка, която я искаше и я обичаше повече от всичко на света. И аз й обещах преди да умре, че никога няма да кажа на Кат какво се е случило. Онзи път, онзи един-едничък път, за кратко, ценно време, тя ми беше дъщеря.

— Но защо?

— Защо съм се отказала от нея ли? Това ли ще ме питаш? — попита Лети.

Чарли кимна.

— Дадох я на хората, които бях сигурна, че могат да я направят най-щастлива и на които знаех, че тя ще донесе слънце в живота, и никога не съм съжалявала.

— Баща й… не е бил Джон, нали?

— Можеш ли да си го представиш? — рече Лети и избута чая, който не беше докоснала. — Колко ужасен човек съм била?

Сълзи потекоха от очите на Лети.

— Юън беше още малък, а Джон постоянно пътуваше по командировки — тя избърса сълзите от очите си. — На всички други майки тук като че ли им беше лесно, но истината е, че на мен ми беше трудно да се справя сама. Бях самотна тогава.

Тя отпи глътка чай, после върна чашата в чинийката.

— Родителите ми наскоро ни бяха оставили чайната и правех всичко по силите си да въртя неща тук. Джон обичаше Юън, разбира се, също обичаше и работата си. Няма извинения. Нараних Джон — започнах една лъжа, която продължи. Е, и до сега, предполагам.

— Какво се случи с бащата на Кат?

— Един мъж се върна в живота ми, когато Джон беше на поредната си командировка. Мъж, когото обичах, когато бях по-млада и бях достатъчно глупава да мисля, че все още ме обича. Предлагаше ми утеха, предполагам — тя поклати глава. — Но после Джон се върна и разбрах, че съм бременна. Знаех, че не е на Джон. Да не родя бебето не беше вариант. С Юън бях видяла каква чест е да дадеш дете на света. Не бих съдила никого за избора му, но за мен… Знаех, че искам да я родя. Но не бях готова да излъжа Джон за това. Казах му какво се е случило от самото начало.

— Как реагира той?

— Животът е странно нещо. Той не реагира така, както очаквах. Изобщо. Каза, че иска да го отгледа като свое. Той ме обичаше и знаеше, че ме е разочаровал, като не е бил до мен. Аз бях тази, която не можеше да го направи. Просто чувствах, че не е редно. Знаех, че животът й ще бъде лъжа. Тя не заслужава това.

— Значи затова я даде.

— Аз ги познавах добре, семейство МакКарти. Те бяха редовни посетители, винаги сме си говорили приятелски. Играеха си с Юън, докато аз работех. Станахме близки и един ден майката на Кат ми довери, че правят опити за бебе в продължение на години, но все не успяват. Мъчеше се да звучи положително, но виждах, че я яде отвътре.

Чарли се опита да си представи какво е — да копнееш за дете, което не можеш да имаш. Изпита дълбоко съчувствие към майката на Кат — жена, която дори не познаваше.

— И така, аз имах нещо, което тя искаше — продължи Лети, — а тя имаше нещо, което аз желаех — връзка, която бе честна и без усложнения. Знаех, че моята с Джон никога не би могла да бъде такава отново. Ние се обичахме толкова много. Обичах го от дъното на душата си и, ако трябва да съм честна, все още го обичам. Но когато отидох и родих бебето, когато родих Кат, далеч от любопитни очи, и я дадох, аз загубих част от себе си. Макар че Джон наистина се опита да ми прости, не съм сигурна, че някога го направи. Аз самата не мога да си простя. С годините се отдалечихме един от друг и аз се отдадох на работата си тук, опитвайки се да забравя за нея. Кат — такова красиво малко момиченце беше — идваше тук от време на време и сформирахме приятелство, каквото имаме и до днес. Майка й умря, но въпреки това не ми се струваше подходящо да се намеся и да й кажа истината, без значение колко силно го исках. Когато я дадох, го направих с обещание към родителите й, че никога не бих се опитала да си я взема обратно.