Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Мамо, не мога да заспя — каза Лео, застанал на прага на дневната по пижама.

— Късно е, скъпи — тя тръгна към него. — Връщай се в леглото.

Тя заведе Лео тихо в стаята му и го пъхна под завивките. После му даде стегозавъра и го целуна по бузата. — Заспивай сега.

— Не мога. Не ми се спи — той вдигна поглед към нея. — Кога ще видя татко отново?

Кат си пое дълбоко дъх.

— Ще му се обадим утре и ще можеш да си поговориш с него тогава.

— Добре — каза Лео и се обърна на една страна, за да гушне плюшената играчка. — Не е същото обаче. Искам да го видя.

— Знам — жегна я вина. — Ще измислим нещо, обещавам.

Той кимна и дръпна одеялото до брадичката си.

— Сладки сънища, скъпи.

Тя се върна в дневната и набра номера на Джейк.

— Здравей, Кат — каза той. — Как си?

— Добре. Намерих си работа днес — тя се опита да звучи развълнувана, въпреки че перспективата да започне работа в безличен циментов офис я караше да се вцепени от страх.

— Наистина ли? Това е добра новина.

— Благодаря. Започвам в понеделник. Получих парите от теб този месец, между другото. Благодаря.

— Радвам се, че са пристигнали. Слушай, знам, че има да наваксвам. Ще изпращам пари, когато мога. Работата ми ще е по-редовна сега.

— Разбирам. Слушай, Джейк, обаждам се за друго.

Кат се поколеба. Не трябваше да отваря вратата за Джейк отново. Но после си спомни какво каза Лео — че баща му му липсва, и знаеше, че трябва да го направи.

— Лео питаше за теб — каза тя най-сетне.

— Така ли? — гласът на Джейк се оживи.

— Казах му, че ще ти се обадя утре да си поговорите.

— Разбира се.

— Но той всъщност иска да те види. Така че се чудех, дали би искал да ни дойдеш на гости?

— Ти сериозно ли? Няма да е проблем за теб?

— Разбира се, че не. Но искам и аз да съм там. През цялото време. И не съм сигурна кога ще се промени това — кога ще съм готова да го пусна отново. Ще трябва да видим как ще тръгнат нещата.

— Знам. Разбирам.

— Аз не искам да те изрязвам от живота ни Джейк. Без значение какво се е случило или какво се случва между нас. Ти си баща на Лео, нищо не може да промени това.

— Няма да объркам нещата отново, Кат. Няма да те нараня. Няма да нараня никого от вас двамата. Обещавам.

Чарли спря кранчетата и влезе във ваната. Тя остави топлата вода да успокои умореното й тяло. Беше след полунощ и тя се бе прибрала у дома след дълга вечер в офиса. Почти заспа, докато слушаше музика в метрото. Докато се отпускаше в пяната, съзнанието й се понесе в спомени. Ранна утрин до морето, на чист въздух, опиянението от тичането. От смеха.

От какво се боеше толкова?

Думите на Кат и Серафин отекнаха в главата й и онова, което се страхуваше да не изгуби, вече не й се струваше толкова важно. Може би беше време да се отвори отново, дори ако това означаваше да рискува и да сгреши. Предателството на Бен може и да я беше пречупило, но й беше останал опитът от тази случка. Миналото й не можеше да се промени. Но това не важеше за бъдещето й. То беше в нейните ръце.

На следващия ден Чарли се обади на работа, за да каже, че е болна.

Знам, че минаха няколко седмици. Но се надявам, че нищо не се е променило… — написа Чарли на телефона си до Юън, — защото идвам да те видя. Ч.

Затаи дъх и й се стори, че мина цял половин час до отговора от Юън:

Нищо не се е променило. Нямам търпение да те видя. Ю.

— Хей — каза Юън, когато тя пристигна на вратата му. — Ти си тук.

— Тук съм.

Той затвори вратата зад себе си и те застанаха за момент в коридора му, близо един до друг, но без да се допират.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — каза Чарли. По лицето й се разля усмивка. Изражението на Юън отразяваше нейното и той уви ръце около нея, за да я придърпа към себе си. Отдръпна се леко, така че да може да вижда лицето й.

— Тук беше тихо без теб.

Той я целуна по устата и с една ръка проследи чувствителната гънка на врата й. При допира на устните му тя се почувства така вкоренена, че беше повече от сигурна, че най-накрая е на точното място, в точното време.

— Е, какво се е случило? — попита Юън, като й подаваше чаша вино. — Когато не ми отговори на имейла, се почувствах като пълен идиот.

— Не си — каза тя бързо. — Ти беше по-смел от мен, това е всичко.

Тя отпи от виното си, докато се окопити. Беше опитала всички други начини — оставаше й само истината.

— Юън, ти си добър човек…

— О, не, това съм го чувал — той поклати глава.