Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

След снощи се чувстваше спокойна, завършена. Дори дузината пропуснати обаждания на мобилния й телефон не можеха да й отнемат това. С Юън не трябваше да се опитва да бъде друга, освен себе си — беше така естествена и непринудена. Чувстваше се като у дома си в апартамента му, сякаш да се събужда в леглото му бе мястото, където винаги е трябвало да бъде.

Багел нахълта в стаята, скочи при нея и заблиза лицето й. Той бутна купчината папки от нощното шкафче и една картичка изпадна от една от тях на килима. „Благодаря“ — думите бяха изписани в сребърен курсив, а отпред имаше букет цветя. Тя я отвори и видя ръкописна бележка.

— Шшт, Багел, седни — каза тя и го избута на земята, след което прочете бележката.

Август, 1988 г.

Скъпа Летиша,

Не мога да ти благодаря достатъчно за това, което направи за нас Направи живота ни пълен. Знам, че не ти беше лесно, но ние винаги ще бъдем благодарни за жертвата, която направи. Винаги съм мечтала да бъда майка…

Чарли прочете картичката до края. После седна на леглото на Юън, за да се окопити. Все още стискаше замаяно картичката в ръка.

Серафин слезе от самолета на летището в Бордо. Тя сложи слънчевите си очила, за да предпазите очите си от яркото зимно слънце. Родителите й и близнаците я чакаха с табела с името й и тя се усмихна, когато я видя.

— Серафин! — извика Матилд. Двамата с Бенджамин се затичаха и обгърнаха кръста й, от което тя едва не падна. Серафин целуна майка си и баща си по бузите.

— Колата е точно отпред — каза Патрик. — Чакай, дай си куфара — той го взе от нея и я поведе през паркинга.

Елен се забави назад с дъщеря си, хванала ръката й в своята.

— Е, английският ти трябва да е фантастичен вече — рече тя закачливо.

— Предполагам, че е по-добре — каза Серафин.

— И си ги научила как да пекат сладкиши, надявам се? Хората говорят такива ужасни неща за английската храна.

— Научих ги на някои неща, но мисля, че те ме научиха на повече.

— Качвайте се всички — извика Патрик.

Близнаците се втурнаха в колата и Серафин се пъхна до тях.

Те се върнаха в селото и паркираха под ябълката до дома им. Серафин слезе и вдиша чистия въздух и сладкия аромат на градината им. Сякаш времето бе спряло тук. Като изключим промените, които настъпваха със сезоните, но толкова предсказуеми, колкото изгрева и залеза, къщата изглеждаше същата като преди. Тя почти можеше да се преструва, че нищо не се е променило с нея. Но не съвсем.

Тази вечер те седнаха да хапнат пържола със зеленчуци, приготвена от Елен. Серафин дъвка, без да обръща внимание на вкуса, твърде заета да се включи в разговора. Тя отчаяно искаше да каже на родителите си, каквото трябваше да им каже, но перспективата я ужасяваше. Трябваше да го направи все пак — дължеше го на себе си и на Карла.

Тя отпи от виното и отвори уста да говори.

— Имам новина — подготви се тя.

— И ние имаме — каза Патрик.

— Наистина ли? — стресна се Серафин.

— Първо ти — каза Елен.

Смелостта изостави Серафин.

— Не, първо вие.

— Няколко неща се случиха, докато те нямаше — каза Елен. — Не искахме да те тревожим, но…

— Какво има? — сърцето на Серафин препускаше. — Нещо с близнаците ли?

— Не, не. Не е това.

— Какво е тогава?

— Брат ти.

— Гийом? — прошепна тя.

— Да. Чухме се с него преди седмица.

— Как е той? Какво каза?

— Каза, че е загазил — челото на Елен се набразди от притеснение.

— Не ни интересува какво е направил — каза Патрик и хвана ръката на жена си. Интересува ни само той да е жив и здрав.

— Той каза, че иска да се промени. Не ни разказа всичко… — Рече само, че иска да се върне у дома.

Лети включи лампа в чайната и отключи вратата на Чарли.

— Здравей — каза тя. — Каква приятна изненада. Влез, навън е голям студ тази вечер.

— Имаш ли време да си поговорим?

— Разбира се.

Чарли беше чакала с нетърпение целия ден да поговори с Лети насаме. Беше отменила обяда си с Юън, понеже знаеше, че няма начин да може да седне и да говори с него, сякаш нищо не се е променило, когато в действителност бе установила нещо, което щеше да преобърне света му с главата надолу.

Погледът на Лети премина по папката, която държеше Чарли.

— Да идем ли да поговорим в апартамента?

— Да, разбира се.

Лети изключи касата, след което проведе Чарли през вратата в дъното на кафенето до стълбището. Изкачиха се заедно и влязоха в коридор, целия изпъстрен със снимки.