Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— И ето ме тук — Серафин се усмихна. — Благодаря ти — тя стисна ръката на Карла.

— Имаше нещо сладко в цялото това чакане, към края. Когато ми се обадеше, когато получих тези малки хубави подаръци. Това ме накара да те желая както когато печеш хубав сладкиш във фурната и ароматът му започне да се разнася.

Серафин се засмя:

— Е, сега имаш целия сладкиш.

Те се спогледаха за миг — дълбоко чувство на интимност помежду им, тайна, която все още не беше готова да бъде споделена.

— И така, какво пропуснах тук в селото? — попита Серафин.

— О, ужасно много — отговори Карла с игрива усмивка. — Знаеш колко бързо тече животът тук. Искам да кажа, мадам Огустин — сещаш се — завърши новата шапка, която плетеше за внука си, и тя му пасва идеално. Джейн, библиотекарката, са я видели да целува онзи по-млад мъж, който живее до моста… О, а малкият Самюел има ново кученце. Кафявичко. Мисля, че с това се изчерпва всичко.

Серафин се засмя.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб да ме държиш в течение.

— Но най-важното, което чувам, е, че твоето семейство има добра новина.

— Слуховете са ме изпреварили? — учуди се Серафин.

— Да, опасявам се, че е така.

— Гийом се прибира утре. Все още не мога да го повярвам.

— Родителите ти сигурно са щастливи.

— Да. Тревожат се, но са щастливи. Все едно камък им е паднал.

— Можете да започнете да говорите отново, да изградите връзка.

— Точно така — Серафин се загледа в бриоша си, понеже не може да срещне погледа на Карла. — Знаеш ли, с всичко това, което се случва, не съм казала нищо… за нас.

— И аз така си помислих — Карла отпи от бутилката си оранжада.

— Не ми се стори редно да им кажа сега.

— Не се притеснявай, разбирам. Те имат достатъчно за размисъл в момента. Трябва да се съсредоточат върху прибирането на Гийом. И това наистина е добра новина.

— Ще бъде дълъг път, но е започнал. Той предприе първите стъпки.

Карла се вгледа в Серафин и без да отмести поглед рече:

— Както и ти.

— Татко, ще можеш ли да гледаш Лео за час-два?

— Разбира се, скъпа. Излизаш ли?

— Да, отивам за малко до чайната. Лети ми се обади, че иска да говори нещо с мен.

— Разбира се, отиди. Приятно изкарване. Ще изкъпя Лео и го слагам в леглото.

Лео си играеше с влакчетата в хола, изгубен в своя собствен свят.

Кат го целуна по главата.

— Благодаря ти, татко. Страхотно е, че се върна.

— И аз се радвам.

— Стига ли ти толкова пътуване?

— Така мисля. Поне за известно време — той се усмихна. — Въпреки че взех още един пътеводител от библиотеката. Явно Бразилия е много популярна дестинация напоследък.

— Ти си неспасяем случай.

Той си затананика „Момичето от Ипанема“.

— Стига си ме навивал — тя го сръга игриво.

— Какво е това? — той посочи термоса й.

— Ябълка с канела — каза тя. — И за теб има — тя посочи една чаша на масата в кухнята. — Не мога да те оставя да се чувстваш пренебрегнат.

Лети и Кат седяха на терасата. Табела „Затворено“ висеше на вратата на чайната зад тях. Лети носеше червено вълнено палто, а Кат стоеше с анорака си, с вдигната качулка. Държаха чашите с чая, който Кат беше донесла.

— Хубав е — каза Лети, когато отпи. — Канелата му отива много добре.

— Благодаря. Сигурна ли си, че е достатъчно топло тук?

— Да — Лети изглеждаше разсеяна. — Няма нищо по-хубаво от чист въздух след дългия ден.

— Добре ли си?

— Кат, не ми е никак лесно. И няма правилен начин да го направя. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Изведнъж стана много сериозна — Кат се засмя. Тя очакваше, че Лети ще се усмихне, но изражението й не се промени. Тя бе спокойна и сдържана, но Кат виждаше сянка на нещо друго там, несигурност в очите й.

— Какво има?

— Аз невинаги съм била честна с теб през годините — Лети говореше бавно, с ръце, кръстосани в скута си. — Всъщност, изобщо не бях честна с теб.

— Така.

— Имах си причини и по онова време ми се струваше правилно да не ти казвам истината.

— А сега нещо се е променило?

— Да.

— Не ме дръж в напрежение — Кат се засмя нервно.

— Нали знаеш колко много родителите ти те искаха в живота си?

— Аха.

— Е, за да може това да се случи, някой друг трябваше да се откаже от теб.

— Точно така.

— Но това не означава, че другият човек не те е обичал.

Кат погледна въпросително Лети и тя продължи:

— Че не те обича.

— Чакай — каза Кат. — Какво намекваш?

Тя отново погледна Лети — бледите й сини очи бяха честни и открити, а изражението й сериозно.