Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ти? — очите на Кат бяха широко отворени, но изражението й беше по-скоро празно, отколкото ядосано, сякаш беше твърде изтощена от емоции, за да реагира. — И ти участваш в това?

— Не…

— Знаеш ли какво, Чарли, не мисля, че каквото и да кажеш, може да ме шокира повече. Първо Джейк, после това с Лети и баща ми.

Чарли си пое дълбоко дъх. Дори и да минеше зле, тя трябваше поне да обясни.

— Намерих бележка от майка ти до Лети. Благодари й, като казва, че винаги е мечтала да бъде майка, а вече е — на теб. Не пишеше всичко, но беше достатъчно ясно, за да разбера.

— Къде намери бележката?

— Беше попаднала в другите документи от чайната. Не съм ровила специално. Знам, че няма да повярваш, но в този случай е така. Може би дълбоко в себе Лети е искала някой да открие истината. Кой знае.

Кат й кимна, за да продължи.

— Разкъсваше ме колебание. Не знаех дали да дойда първо при теб. Не ми се струваше редно аз да съм разбрала, докато вие с Юън все още не знаете. Но не исках да ти казвам нищо, нито на теб, нито на него, дори част от историята, с риск да не би да не искате да разберете останалото. Лети е добър човек. Бях сигурна, че е имала причина да направи онова, което е направила, и заслужава шанс да го обясни и на двама ви.

Чарли зачака Кат да каже нещо, но тя седеше мълчаливо и чоплеше с нокът по износения кухненски плот. Минути минаха, преди да вдигне поглед и да каже:

— Ами аз и Юън? — тонът на гласа й стана студен. — Ние какво заслужаваме?

— Лети толкова много иска да поправи нещата — каза Чарли.

— Аз дори не знам коя съм вече — поклати глава Кат, — имам чувството, че Лети ме измами. Излъга ме. Баща ми също. А сега, като разбрах, че си знаела…

Чарли усети, че сърцето й потъва.

— Кат, моля те, повярвай ми. Никога не съм имала намерение да крия нещо от теб. Знам, че сигурно изглежда така, сякаш съм действала зад гърба ти, но го направих само за да се уверя, че когато разбереш, ще си разбрала цялата истина. Никога не съм искала да скривам нищо от теб.

Кат прехапа устни.

— Съжалявам. Изкарвам си го на теб. Типичен случай на „Убий вестоносеца“, нали?

— Разбираемо е — каза Чарли. — Вероятно и аз бих направила същото.

— Работата е там, че дори и да съм ядосана, а аз не съм, не съвсем, сега имам нужда от приятел повече от всякога.

Чарли се възползва от шанса, наясно, че може да я отблъснат. Тя пристъпи към Кат и протегна ръце. След миг колебание, Кат тръгна към нея и наведе глава на рамото й, а Чарли я притисна в прегръдка.

В понеделник сутринта Чарли и Юън седяха в кухнята му и закусваха пържени филийки с ягоди. Зимното слънце нахлуваше през големите прозорци.

— Да не се опитваш да ме изкушиш да остана с всичко това? — Чарли посочи храната.

— Безсрамно. Толкова ли е очевидно? — усмихна се Юън.

— Много е съблазнително.

— Какъв уикенд, а? — каза Юън и прокара ръка през косата си. — Обзалагам се, че като дойде тук, очакваше голяма романтична среща.

— Каквато имахме — каза Чарли.

— Да, каквато имахме. Но после се оказа в средата на всичко това.

— Това беше моят избор. Можех да прибера картичката и са се насиля да забравя за нея.

Юън завъртя очи игриво.

— Като че ли би могла да го направиш изобщо.

— Прав си.

Тя заобиколи и отиде от неговата страна на масата, след което го прегърна отзад и го целуна по лицето.

— Може и да не беше уикендът, който и двамата сме очаквали, но въпреки това беше идеален.

Той се обърна и я целуна.

— Иска ми се да не трябваше да се сбогуваме отново — каза тя. — Толкова скоро след последния път.

— Има и други варианти, нали знаеш? — каза той.

— Като да дойдеш да живееш в Лондон? Някак си не си го представям.

— Аз мога. И ще го направя — каза Юън — ако е необходимо.

— Не — каза Чарли. — Както и да е, трябва да водиш проекта си тук. А моята работа не може да се мести.

— Все още можем да се виждаме в събота и неделя — каза Юън. — Може би не всяка, но…

— Тази ситуация е ужасна — Чарли сбърчи нос.

— Да. Така е.

— Защото те харесвам. Аз те харесвам много — каза тя и сведе поглед.

— Накарах те да го кажеш — усмихна се Юън и взе ръката й.

— Не си ме накарал — засмя се тя. — Исках да го кажа.

— Не ме интересува защо го каза — Юън сияеше. — А само, че го направи.

Серафин седеше в библиотеката на шатото и подреждаше купените и дадените й от Кат в Англия книги по рафтовете. Днес беше решила, че е ден за подреждане у дома. Беше й малко мъчно, че трябва да започне да се оглежда за преподавателска работа и че не може да живее с родителите си завинаги, но всичко това можеше да почака още един ден.