Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Юън облече палтото си.

— Добре, ще се видим по-късно — Адам кимна за сбогом на Кат и двамата мъже излязоха.

Щом тръгнаха, Кат се почувства сякаш бе взела грешното решение. Беше си обещала, че ще започне да бъде по-отворена, ще вземе живота си в ръце, а ето я сега — остави още първата възможност да й се изплъзне.

Ядосана на себе си, тя мина през кухнята и се загледа през прозореца. Искаше следващата година да бъде различна, но беше ясно, че животът й няма просто да се промени от само себе си. Тя погледна към морето и в съзнанието й изникна образ.

Тя извади телефона си и натисна третия бутон за бързо набиране. Имаше един човек, който беше сигурна, че щеше да знае какво трябва да направи.

— Чарли, здрасти — каза Кат.

— Здравей! — отвърна радостно Чарли. — Честита Коледа.

— Благодаря, подобно.

— Как беше? — попита Чарли.

— Знаеш ли, всичко беше изненадващо нормално.

— Това е добре. Тук също. Странна работа — Чарли се засмя. — Юън добре ли се държи?

— Той е страхотен. Лео обича да си играе с него. Толкова е, е щастлив, че има нов чичо. Изглежда, лесно е приел всичко.

— Нямам търпение да дойда при вас след няколко дни.

— И аз нямам търпение да те видя отново. Юън намина за по питие и Адам също се отби и…

— О? — рече Чарли.

— Боже, Чарли. Безнадежден случай съм в тези неща — Кат прехапа устни. — Мога ли да те помоля за съвет?

— Разбира се — каза Чарли. — О, Боже, но наистина ли точно мен намери за експерт по връзките?

— Опасявам се, че да — Кат се засмя. Разговорът с Чарли веднага я накара да се почувства по-спокойна, сякаш не й се налагаше да взема решения сама.

— Осъзнала си, че имаш чувства към Адам? И че си го знаела през цялото време? — каза Чарли.

Кат се засмя.

— Но сега мислиш, че може би си пропуснала шанса си. А и освен това, как да поканиш някого да излезете, когато и двамата сте били извън играта толкова дълго време. И имате деца, за които трябва да помислите.

— В голяма степен е точно това — каза Кат. — Толкова ли съм прозрачна?

— Ти си отворена книга — каза Чарли. — Освен това е невъзможно да ви види човек заедно с Адам и да не разбере, че и двамата сте луди един по друг.

— Имам чувството, че съм отново на петнадесет, Чарли. Откъде точно да започна?

— Защо не излезете за по питие? — предложи Чарли.

— Той току-що ме покани. И аз, идиотката, отказах. Двамата с Юън излязоха и…

— О, не — нямах предвид по този начин. Последното нещо, което искаш, е да се окажеш в зоната на приятелството. Слава богу, че си отказала.

— О, да — Кат се почувства облекчена, че е взела правилното решение.

— Ами на Нова година? Имаш ли планове?

— Не — каза Кат.

— Защо не видиш какво е намислил?

— Просто да го поканя? — каза Кат и сърцето й заби при мисълта.

— Да — каза Чарли.

— Ами ако откаже?

— Няма да ти откаже, Кат. Повярвай ми.

На Нова година Кат се зае да разтреби жилището преди Адам да дойде. Тя все още не можеше да повярва, че се беше съгласил. След по-малко от час щеше да бъде тук, в апартамента й. След като говори с Чарли, беше събрала кураж и му беше писала съобщение да го покани и той се беше съгласил, сякаш е най-естественото нещо на света. Той направи така, че да изглежда лесно. А може би наистина беше — тя просто бе вложила енергията си в решаване на проблемите на Джейк за толкова дълго време, че се чувстваше странно да поставя себе си на първо място.

Беше приготвила лазанята за печене, а в хладилника имаше шоколадов сладкиш за по-късно. Лео щеше да остане с баща й за през нощта и апартаментът се чувстваше празен. Но по един добър начин, този път. Тя пусна някаква музика и изпъна роклята си.

На входната врата се почука и тя изтича да провери кой е.

— Аз съм — вдигна поглед Адам, който държеше бутилка шампанско в едната ръка и цветя в другата.

— Здравей — извика тя и му отвори. Никога не се беше чувствала по-сигурна, че пуска правилния човек в дома си.

Заповядайте да отпразнуваме заедно нашата сватба

В „Спа хотел“ Скарбъро

03 юли в 15:00 ч.

Вечеря ще последва церемонията

с жива музика до полунощ

Носете си най-удобните обувки за танци

Чарли се качи в колата си и свали гюрука. Слънцето в Скарбъро топлеше голите й рамене в роклята без презрамки.

„Чудесен ден за сватба“ помисли си тя със сладко чувство на очакване. Светлината се отразяваше във водата, а въздухът беше свеж. Човек не може и да си мечтае за по-хубав ден за женене.