Ванеса Грийн: Крайбрежната чайна

— Липсва ли ти нещо от вкъщи?

— Какво например „Кингс хед“ ли? — попита Сара, като си спомни местното кръчме в южен Лондон. — Не, тази долнопробна кръчма не ми липсва ни най-малко.

Чарли се засмя.

— Добре, може би не е това. Но със сигурност трябва да има нещо?

— Хората, очевидно. Семейството. Животът с теб.

— Това е отговорът, който търсех — каза Чарли с усмивка.

— И нещо друго…

— Какво?

— Хубава чаша чай. Искам да кажа, наистина хубава чаша чай. И истинска кифла със сметана. Храната тук е невероятна, не ме разбирай погрешно, но старомодна чайна? Съществуват ли още?

— Спомняш ли си онова магазинче за чай зад гарата?

— „Роузбъд“? — Сара се усмихна при спомена. — Да, разбира се, че го помня. Заради тортата там почти си струваше да те зареже гаджето.

В кафе „Гърила“, ароматът на прясно смляно кафе изпълва въздуха. И макар обслужването да е толкова своевременно, че на моменти граничи с безцеремонността, еспресото далеч компенсира всичко. Най-различни ранобудници — от градски работници, през писатели на свободна практика до махмурлии след среднощни партита по клубовете се събират около дъбовите маси за по глътка от горещите чаши…

Чарли потърка очи, докато пишеше. Беше закрепила лаптопа си на масичката пред себе си в самолета и умираше за едно горещо макиато. Провери в ъгъла на екрана — все още на британско време — имаше цели четири часа, докато кацнат, и още шест рецензии за писане. Беше приключила с рецензиите за две места — бутиковото кучешко кафене и подземния айскафе бар — написа ги, докато самолетът прелиташе над Атлантическия океан.

Двете със Сара се прибраха чак рано сутринта. Ходиха в Гринуич Вилидж с група приятели на Сара и купонясваха както някога — с танци на бара и смях, докато бузите ги заболят. Беше дремнала за няколко часа на разтегателния диван в таванския апартамент на приятелката си, след което хвана такси директно за летището. Сбогуването със Сара беше горчиво — и двете знаеха, че вероятно ще минат година или повече, докато се видят отново. Пътешествието й беше тонизиращо, но твърде кратко и Чарли не бързаше да се връща. У дома означаваше да си спомни раздялата с Бен.

Надяваше се тази година да бъде по-добра от предишната.

Сети се за стария брой на булчинското списание, което стоеше на масичката за кафе в апартамента й. Планираше сватбата с Бен по-рано тази година и беше подгънала ъгълчетата на някои страници — рокля с гол гръб, ресторант с дървена къщичка, букет от рози и метличеста гипсофила. Трябваше да го изхвърли. Бен беше напуснал живота й завинаги и сега тя беше друг човек. Спомни си деня, когато се бяха срещнали.

— Имаш ли време да разведеш новото момче наоколо? — попита Бен в столовата на редакцията.

— Да — отвърна тя с усмивка. — Не мога да те оставя да седиш сам първия си ден, предполагам.

— Благодаря — каза той, с престорена въздишка на облекчение. — Тук е като сцена от „Гаднярки“. Виж онези там — каза той и посочи групичка безупречно нагласени жени и мъже в елегантни дрехи, всички съзаклятнически обърнати един към друг.

— От модната редакция са — поясни Чарли. — Може би трябва да стоиш далеч от тях.

Бен погледна надолу към тоалета си — изгладени памучни панталони и синя риза — и повдигна вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се обиждай, но те ще те изядат за закуска — тя се засмя. — По-добре се навъртай покрай гурметата — тя кимна към другия край на стаята. — Това е екипът реклама и маркетинг на гурме редакцията. Те са доста дружелюбни… А в ресторантьорската редакция са най-добрите. Единственият недостатък е, че няма такова нещо като кратка пауза за обяд: всяко ястие трябва да бъде разчленено и обсъдено в най-малки подробности.

— Боже. Стига — каза той. — Не знам почти нищо за храната, освен че обичам да ям.

— Как се озова на работа тук в такъв случай?

— Безсрамен непотизъм. Брат ми случайно се ожени за мениджърката по продажби. А аз съм завършил продажби. Е, все пак не съм работил за гурме списание преди.

— Ясно. Е, понеже виждам, че сам ще ти е трудно, ще улесня старта ти. Можем да седнем до момичетата от булчинската редакция — обикновено са твърде погълнати от цветни концепции, за да обърнат внимание на когото и да било.

— Не изглеждат зле — коментира той, като хвърли поглед в онази посока.

Тя се изненада от ревността, която я жегна, и присви очи.

— Шегувам се — каза той.

— Хммм. Така, дръж се мило с Керъл-Ан — каза Чарли и посочи най-възрастната от жените, които обслужваха столовата — и тя винаги ще ти дава най-големите порции.