Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Здравей — каза той сърдечно. Тя го позна веднага от видеоразговора им по „Скайп“. Беше около тридесетте, с пясъчноруса коса, малко разрошена отпред, с кафяви очи, облечен със сив пуловер и дънки. Той пристъпи напред и протегна ръка, за да се здрависат.

— Аз съм Адам — той поклати глава и се засмя срамежливо. — Но ти вече знаеш това. Дай да ти взема чантата.

— Благодаря — отвърна с тя усмивка, докато вземаше куфара от нея.

Тя го последва вътре. В сравнение с шатото на семейството й, къщата изглеждаше малка и разхвърляна — най-различни палта и якета бяха струпани едно върху друго, килимът до вратата беше изцапан от мръсните обувки и кални ботуши по него. Две празни котешки кошници и клетка за хамстер образуваха съмнителна купчина до тях.

— Извини ме за хаоса — рече Адам топло. — Ще свикнеш с него, надявам се.

— Няма проблем, не се притеснявай — увери го Серафин.

— Имате ли домашни животни? — попита тя, загледана в клетките.

— В момента не — отговори той с усмивка. — Но от време на време имаме по някое гостенче за кратко. Ветеринар съм — не мога да не прибера някой безпризорен мъник. Може би трябваше да те предупредя.

— Няма проблем — аз обичам животни.

Тя погледна покрай Адам до вратата на хола, където стоеше дъщеря му. Носеше дънки и потник със сребриста звезда на него. Беше втренчила поглед в Серафин.

— Това е Зоуи — представи я Адам, като прегърна момичето, за да влезе в коридора. Той изглеждаше млад да има дъщеря на десет. — Зоуи, това е Серафин, за която говорихме. Тя ще остане с нас, за да те поучи малко на френски.

— Здрасти — каза Зоуи.

— Здравей — каза любезно Серафин, като се наведе до нея.

— Донесла съм ти нещо — каза тя и й подаде подаръка — тетрадката с ключалка, която беше купила от хипермаркета до тях.

— Благодаря — Зоуи я взе.

— Имам сестра малко по-малка от теб. Много си приличате всъщност.

— О, така ли?

— Зоуи, какво ще кажеш да покажем на Серафин стаята й?

Те се изкачиха заедно по застланите с мокет стълби. По стените висяха снимки на Адам, Зоуи и някаква жена — вероятно майка й. Имаше мила усмивка, очила и дълга черна коса. Стигнаха малка таванска стая.

— Ето тук ще спиш — каза Адам.

В средата на стаята имаше единично легло с износен червен килим до него. А прозорецът предлагаше гледка към парка. В ъгъла на стаята имаше маса за шиене и машина, която изглеждаше така, сякаш не е докосвана от години. Дантелени пердета висяха пред прозореца.

— Не е кой знае какво — каза Адам извинително.

— Идеално е — отвърна с усмивка Серафин.

— Оправи си спокойно багажа и после се надявам, че ще се присъединиш към нас за вечеря около седем?

— Ще се радвам много.

— Има селски пай — английска класика.

— Звучи вкусно. А утре е мой ред. Нещо автентично по френски.

— Отлично — каза той. — Обичаш ли да готвиш?

Серафин веднага се успокои.

— Да, обожавам. Особено сладкиши и торти — те са ми специалитет.

— Чу ли това, Зоуи? — попита Адам и стисна леко рамото на дъщеря си. — Ако се държим мило със Серафин, тя може да ни направи някоя торта.

Той се усмихна и тръгна да слиза отново долу.

Зоуи се забави на вратата на малката стая и си играеше с бронзовата дръжка на вратата.

— Имаш ли снимка на сестра ти? — попита тя.

Серафин намери снимка на Матилд на телефона си и я показа на Зоуи.

— Ето я и нея. Хубава е като теб. Тя е близначка на другия ми брат. Имам и двама братя.

— Не прилича много на мен — каза Зоуи. — Даже изобщо.

Серафин си взе душ, обади се на родителите си, за да им каже, че е пристигнала благополучно, и след това забоде няколко снимки на стената до масичката на леглото си. Обу си дънки и потник и погледна часовника: шест и половина — още половин час до вечеря.

Седна на стола до прозореца. Беше направила най-трудното нещо, като замина, но в същото време знаеше, че се е държала като страхливка и това не й даваше мира. Тя прегледа контактите на телефона си и започна ново съобщение:

„Съжалявам, че тръгнах, без да се сбогувам…"

Тя прехапа устни, в опит да се пребори със сълзите. Болеше я при мисълта какво беше изгубила.

„…много ми е трудно."

Миг по-късно иззвъня отговор и сърцето й подскочи.

„Знам. И с мен се е случвало."

Саут Клиф, Скарбъро

— Леля Чарли е тук — извика Пипа в коридора зад себе си. Светлорусата й коса беше прибрана в конска опашка, А Грейси — най-новото попълнение в семейството — беше привързана плътно до гърдите й в слинг за бебета.