Ванеса Грийн: Крайбрежната чайна

— Ще го имам предвид. Да се залавяме с храната. Умирам от глад.

Бяха си приказвали непринудено през целия ден и не след дълго вече си обменяха имейли и съобщения на претъпкания етаж в редакцията. Топлият хумор на Бен правеше приятни дори дните, в които имаше краен срок за предаване на материал, като ги изпълваше със смях и приятна тръпка.

Лятното парти на редакцията беше приключило с целувката им до ледената статуя след твърде много шотове. На следващия ден снимки от събитието циркулираха из целия офис и ги караха да се чувстват неловко. Но скоро се превърнаха в любимците на редакцията, почти като някаква звездна двойка. Чарли си мислеше, че всичко е идеално.

Бен хвърляше по един поглед към страниците на булчинското списание, които тя му показваше, но винаги с уклончиво „Хмм“ или „Да, хубаво е". Може би тя трябваше да осъзнае по-рано, че бракът не му е по сърце. Но те бяха Чарли и Бен — двойката, която всеки искаше да покани на своите вечерни партита — те бяха един за друг. Докато един ден вече не бяха. И все още я болеше.

Мислеше си, че ще се омъжва следващата пролет. Сега, когато сватбата отпадна, тя трябваше да тръгне в друга посока. Да докаже на себе си, че й е по-добре сама. И, разбира се, нямаше да навреди, ако и Бен, който все още работеше в нейната редакция, го разбереше.

— Чай или кафе? — гласът на стюардесата прекъсна мислите й.

Тя отвори уста, за да си поръча кафето, за което умираше, но после си спомни какво беше казала Сара и промени решението си:

— Чай, моля!

Спомни си неделните следобеди, които бяха прекарвали двете със Сара в „Роузбъд“ за да си поклюкарят, докато хапват английска закуска и морковен кейк. Всеки си има любимо кафене, нали? Специално място, което може да нарече свое.

Тя нахвърля някои идеи в бележника си.

Чаени наши… история… приказки… следобеден чай… чайни.

Брой на списанието, с който читателите биха могли да се почувстват уютно, съвсем като за ноември, със студените му, дълги нощи. Тя захапа химикалката си, докато обмисляше идеята. Може би щеше да излезе нещо добро.

— Извинете, госпожице, ще трябва да приберете масичката. Ще кацаме.

— Разбира се — каза Чарли и затвори лаптопа си.

Тя остави компютъра настрана и се загледа как облаците оредяваха и разкриваха все повече земята, докато приближаваха Лондон.

— Скоро ще кацнем на лондонското летище „Хийтроу“. Времето е доста мрачно и хладно — температурата е осемнадесет градуса…

Чарли погледна с какво беше облечена — дънкова пола и чехли. „Хайде пак на английското лято“ помисли си тя мрачно. Поне се беше сетила да сложи яке в ръчния си багаж.

По-късно, на таксиметровата стоянка до летището, тя отново включи мобилния си телефон. Пропуснато обаждане: МАМА. Тя натисна бутона, за да я набере.

— Чарли!

— Здравей, мамо. Току-що се върнах. Звъняла си ми, случило ли се е нещо?

— Да. Чудесна новина: Пипа роди здраво момиче.

— Това е прекрасно — каза Чарли с облекчение. — Избраха ли име вече?

— Грейси.

Мила физиономия изникна в съзнанието на Чарли и тя се усмихна.

— На баба.

— Да. Чудесно го измислиха. Всички са добре. Тя казва, че Джейкъб и Фло се радват на новата си сестричка. Баща ти и аз ще ходим този уикенд.

— Това е добре. Как е татко?

— О, знаеш го баща ти… — тя сниши глас до шепот. — Никога не е лесно с него.

— Сигурна съм, че ще се ободри, като види бебето.

— Точно така.

Чарли, която вече беше най-отпред на опашката, избута количката си с багаж до черното такси, което спря.

— Слушай, не мога да говоря сега — каза Чарли. — Все още съм на летището.

— Добре. Но, Чарли…

— Ммм-хмм? — каза тя, като притискаше телефона с рамо до ухото си и качваше багажа в таксито.

— Знам, че със сестра ти невинаги сте на едно мнение, но този път ще я посетиш по-рано, нали?

Чарли се замисли за работния си график — пълен чак до януари. След това си спомни как се скараха с Пипа последния път, когато ходи в Скарбъро на гости. Тя прехапа устни. Някак си ще трябва да намери начин да вмъкне посещението в графика. И този път щеше да е по-търпелива.

— Разбира се, мамо! Ще си купя билет за влака тази вечер.

Джейк се наведе към Кат и нежно я целуна по бузата в коридора на някогашния му дом. Допирът на наболата му брада, миризмата на шампоана му — тези дребни неща й навяваха спомени.

— Малко изневиделица, знам, но един приятел пътуваше от Единбург и ме покани в колата.