Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Всичко е наред — каза тя с усмивка. — Свикнала съм на изненади.

Те тръгнаха заедно нагоре по стълбите.

— Тези са нови — той посочи черно-белите снимки, които Кат беше направила на магазинчетата за сладолед по залива и поставила в ръчно изработени дървени рамки. — Хубави са.

— Благодаря! Лео намери част от дървото за тях. Има някои нови неща от последния път.

— Два месеца си е много време — той поклати глава. — Лео страшно ми липсваше и сигурно е пораснал толкова много. Къде е той? — Джейк погледна надолу по коридора към стаята на Лео. — Може ли да му кажа здрасти? Нося му нещо — той й показа найлонова торбичка с увита кутия вътре.

— За съжаление, той е в леглото.

Джейк се удари леко по челото:

— О, да. Разбира се.

— Ела. Ще сложа чайника.

Джейк седна на дивана, като поглади разсеяно с ръка рипсеното кадифе на облегалката.

— Е, как върви при теб?

— Бива — каза Кат, като влезе в кухнята, за да извади чаши от шкафа и да сложи чайника. — Доста съм заета — тя направи чая на Джейк по инерция — с повече мляко и две супени лъжици бяла захар.

Когато се върна в хола, тя да сложи напитката пред Джейк и седна до него на дивана:

— Лео е луд по скутера, който му купи.

— Така ли? Радвам се, че му харесва — Джейк грейна. Той отпи глътка чай, без да го чака да изстине. — Виж, съжалявам, че не можах да изпратя пари този месец… — той прокара ръка през косата си и сведе поглед. — Правя всичко по силите си, но започвам от нулата в Единбург и има цял куп други фирми за боядисване и ремонт. Бавно, от уста на уста, хващам по някоя поръчка, но…

— Разбирам — каза Кат. — Но няма да те лъжа — трудно ми е да плащам сметките, при положение, че и аз нямам работа.

— Не намери ли нещо?

— Още не. Ходя на интервюта.

— Все ще изскочи нещо. Винаги си била мозъкът на операцията.

— Ха — каза тя и се усмихна. — Е, да се надяваме, че ще е скоро. Знаеш какво става тук през зимата.

— Да — каза той и я погледна. — Страшен студ. Не се притеснявай, ще се погрижа да изпратя пари другия месец.

Кат кимна.

— Добре.

— Междувременно имам предложение за теб.

— Така ли?

— Почти не съм виждал Лео през последните няколко месеца, а и мама и татко много искат да прекарат известно време с него. Не са го виждали от последното им посещение тук, а то беше… — думите му заглъхнаха.

— Когато все още бяхме заедно.

— Да.

Тя помнеше много добре посещението. Беше слънчев пролетен уикенд миналата година. Четиримата бяха завели Лео да пуска хвърчило на плажа, а те си направиха пикник на пясъка. Някой външен човек сигурно би си помислил, че това е перфектният излет.

— Може ли да го взема с мен в Единбург за няколко седмици — три, може би? Мама и татко могат да се грижат за него, ако и когато имам работа.

— Три седмици? — тя усети, че се задъхва. Не се беше отделяла от Лео за толкова дълго време, откакто се беше родил.

— Ами… детската градина, Джейк? Да не изпусне училище?

— Хайде, Кат. Аз съм му баща — това са неговите баба и дядо. Не е ли по-важно, че ще прекараме малко време както трябва с него? Ще се погрижим да поддържаме нещата колкото е възможно.

Тя се опита да си представи апартамента без Лео — празната му стая; тишината.

— Не знам…

— Трябва да си търсиш работа, да изпращаш автобиографии — нали все това казваш. Не ми казвай, че учи толкова здраво в университета за нищо. Ако взема Лео за няколко седмици, ти ще можеш да съсредоточиш върху кариерата си.

От стаята на Лео се чу кашляне и Кат се обърна към звука.

Беше ли егоистично да иска да го държи при себе си? Отново настъпи тишина.

Джейк се обади:

— Нали казахме, че ще си споделяме грижите за него.

— Прав си.

Джейк завърши чая си.

— Слушай; трябва да тръгвам. Ще пренощувам у един приятел. Ще се върна сутринта да го видя. Ще си помислиш, нали?

— Добре — каза Кат, като се надяваше, че на сутринта идеята за раздялата със сина й ще й се струва по-лесна. — Да поговорим тогава.

Скарбъро, Пийсхоум парк

Таксито намали, когато наближиха една къща-близнак. Над пътя, точно както беше описал Адам, имаше парк с японска пагода, мистично стихнала на фона на свечеряването.

— Това е — каза Серафин на шофьора.

Сутринта тя се беше сбогувала с родителите си и близнаците на летището в Бордо. Сега се чувстваше, все едно е на другия край на света.

Видя едно момиче на прозореца — с кестенява коса на опашка, а носът й беше почти притиснат до стъклото. Серафин й се усмихна. Адам отвори вратата.