Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ти си мислила да живееш там, нали, скъпа? — подкани Патрик дъщеря си нежно. — По-рано тази година казваше…

Серафин се напрегна.

— Но там е много скъпо, нали? Един мой приятел замина за Лондон и…

Анна се засмя и сбърчи нос.

— Англия не е само Лондон, нали знаеш.

— Тя е права, трябва да отидеш в Йоркшир — каза Рави. — В някоя по-северна част не ти ли се ще?

— Може би — каза Серафин. — Не знам. Вие къде живеехте?

— В Скарбъро. Това е един прекрасен град. Точно на брега на морето. Но, макар че определено не бихме могли да го сравним с блясъка или времето в Антиб или Ница, през лятото е забавно. Хората са дружелюбни, а цените достъпни.

Серафин усети, че останалите я чакаха да реагира.

— Звучи хубаво. Не очаквам да има много работни места, все пак. Лятото почти свърши.

— Обзалагам се, че все ще намериш нещо като гувернантка — каза уверено Анна. — Чакай малко, ами Адам, Рави? Още ли търси някого?

Рави кимна.

— Мисля, че да, всъщност — той се обърна към Серафин. — Прекрасен човек. Беше ни съсед в продължение на години — има десетгодишна дъщеря.

— Съпругата му беше от тук — каза Анна. — Ожениха се много млади и живяха във Франция, докато тя почина при инцидент преди четири или пет години. Не знам какво се е случило, но сигурно е било ужасно. Спомням си, че ми е разказвал как много иска дъщеря му да говори френски, за да запази връзката — затова търси някой да живее с тях и да я научи.

— Ще си чудесна гувернантка — каза Елен, докато увиваше треперещата Матилд в една от топлите кърпи. — Би ли искала, скъпа?

— Може би — каза Серафин бавно.

Анна вече бъркаше в чантата си за лист и химикалка. Тя записа нещо.

— Ето това е имейлът на Адам. Помисли си.

Серафин взе листа хартия и се усмихна:

— Благодаря!

Вечерта настъпи и докато Елен сложи близнаците в леглото, Серафин и баща й занесоха чиниите в кухнята.

— Наистина ли няма да се присъединиш към нас за по питие в библиотеката? — попита той.

— Не, благодаря. Малко съм уморена.

Тя се сбогува с гостите и се качи горе.

В спалнята си се приближи до прозореца, за да затвори дървените капаци, но спря за миг и се загледа навън. Вечерното небе оцветяваше добре поддържаната градина и лозята в сиво и розово. На изток се виждаше площадът на селото — калдъръмен район с магазини около него, където веднъж на две седмици имаше пазар. На няколко метра беше училището, в което ходеше, както и църквата, която цялото семейство, включително нейните баба и дядо, посещаваше всяка неделя. Познаваше пейзажа, улиците и сградите като дланта си.

И въпреки това всеки камък, клон и уличен ъгъл сега й се струваха различни. Срещата с човек, който я разбира, я накара да осъзнае колко от нейната истинска същност е държала скрита. Тя пусна капаците и свали резето.

От съседната стая се чу кикот. Тя излезе в коридора и пъхна глава през вратата на спалнята на близнаците.

— Матилд! Бенджамин! Защо сте още будни вие двамата? — попита тя с най-строгия си глас.

В тандем, без да кажат и дума, те се шмугнаха под завивките и се обърнаха настрани. Серафин тихо затвори вратата и погледна по коридора към стаята на брат си. Въпреки че се беше изнесъл, по стените в стаята му все още висяха футболните му плакати, а рафтът със старите му обувки стоеше до гардероба. Гийом и Серафин бяха близки, тъй като имаха само две години разлика. Тя сядаше на стола в стаята му, а той свиреше на китарата си новите песни, които беше написал, докато в ъгъла гореше тамян.

Серафин се върна в стаята си, светна лампата и легна на леглото. Когато Гийом напусна, в дома им зейна празнина. В интерес на истината празнината се появи по-рано и просто се задълбочи, когато си тръгна — беше започнал да се отдалечава от тях преди повече от година. Прекарваше повечето си време с групата в Бордо, като рядко си правеше труда да се прибере нощем. Но с все по-големия успех на групата и започналите турнета в Европа, той изглеждаше някак по-малко щастлив. В редките случаи, когато се появеше, изглеждаше откъснат, апатичен.

Родителите й предпочитаха да не виждат промяната в него — мъртвостта, която Серафин беше забелязала зад очите му. Накрая той си тръгна преди Коледа, като се сбогува, но не остави адрес.

— Комуна — беше казал той на Серафин някак импровизирано. — Можеш да бъдеш себе си там, а не като на това място, този затвор. Ако искаш да ме намериш, ела до Бордо. Попитай и ще ти покажат.

Тръгна си със спортен сак в ръка, нищо друго.