Ванеса Грийн: Крайбрежната чайна

— Звучи страхотно — отговори ентусиазирано Ема. — Със Сам ще водим Лили в детския кът сутринта, така че малко компания от възрастни след това би било чудесно. Не може да се разчита на мъжа ми за това!

Амелия се засмя.

— Значи се разбрахме. Обичате ли сладкиш с ревен? Имам пресен ревен от градината и…

Нещо погъделичка Кат в гърлото и тя се прокашля. Амелия се обърна и я забеляза и изглежда се смути леко:

— Здравей, Кат, не те видях.

— Здравейте — каза Кат с усмивка.

— Тъкмо казвах… — Амелия като че ли се спря. — Знаеш ли, трябва да доведеш Лео да си поиграят някой ден. Той и Ноа се разбират толкова добре.

— Той ще се радва — каза Кат.

Те постояха мълчаливо няколко минути, които се проточиха. Накрая вратата на детската градина се отвори.

Кат се огледа нетърпеливо за сина си. Все още беше в дъното на залата и не бързаше да излиза. Амелия и Ема поздравиха своите деца.

— Е, най-добре да вървим — каза Амелия на Кат с усмивка. Двете жени се отправиха по посока на магазините с децата, които пищяха от вълнение.

Кат стисна пуловера на Лео към гърдите си. Той я забеляза, махна бързо за довиждане на своя приятел и се втурна към нея с огромна усмивка. Щом приближи, той се уви в мечешка прегръдка около краката й.

— Здравей, скъпи — каза Кат и разроши тъмнорусата му коса. — Ето, облечи това — тя му подаде червения пуловер и той го навлече бързо върху главата си.

Лео видя сакото и полата й и сбърчи нос.

— Защо си облечена така странно?

— О — възкликна тя и докосна синтетичния материал. — Трябваше да съм елегантна за нещо.

— Скучно. Зелената ти рокля ми харесва повече.

— Ще я облека, когато се приберем вкъщи — каза тя и се усмихна. — Става ли?

Вечерта, след като сложи Лео да спи, Кат отвори античния дървен шкаф в кухнята си. Вътре имаше стъклени буркани, пълни с различни видове чай — от ароматни индийски смеси до освежаващи билки, всички саморъчно надписани. Тя избра пъпка жасмин, която се разпуква във водата и се превръща в цвят, пусна я в една фина порцеланова чаша и я пренесе до дивана. Вдигна завивката, която правеше за Лео от парчета стари одеяла, и забоде иглата в плата. Всеки нов бял памучен шев я успокояваше.

Утре сутринта щеше да кандидатства за работата на администратор, която беше видяла, като този път щеше да нагласи по-внимателно автобиографията си. Да, бяха минали два месеца на отхвърлени кандидатури, както и интервюта, завършващи с извинително поклащане на глава, но това можеше да е различно.

Тя чу, че нещо извибрира през музиката.

Телефонът й вибрираше върху куфара и екранът светеше. Тя се пресегна към него.

ДЖЕЙК.

Името, което беше половината й свят преди. Сега бяха просто няколко букви, нищо повече.

— Здравей, Джейк — каза тя, когато вдигна.

— Хей — каза той. — Как са нещата? — шотландският му акцент като че ли сега беше по-силен.

— Аз съм добре — каза тя. — Какво става?

— Нищо. Слушай, Кат, аз съм тук, долу. Звънецът не работи.

Тя стана и отиде до прозореца на кухнята, за да надникне.

Джейк я погледна от улицата и се усмихна, докато все още говореше в слушалката.

— Ще ми отвориш ли?

Село до Бержерак, Франция

— Достатъчно за мен, благодаря — отказа Серафин на баща си Патрик, който отново й предложи парчето малиновата тарта, като мислеше, че ще промени решението си, но тя сложи ръка върху чинията си. — Наистина, папа, ядох достатъчно.

Патрик сбърчи тъмните си вежди и неохотно върна тортата на масата, после поклати глава.

— Точно като майка си — обърна се той на английски към гостите си Рави и Анна. — Вършат цялата тежка работа в кухнята и после оставят другите да се справят с яденето.

Всички около масата се засмяха топло. Майката на Серафин Елен я побутна леко в ребрата и прошепна иззад ръката си на френски:

— Те не виждат какво се случва в действителност, когато правим сладкишите, разбира се.

Тя се усмихна, докато си играеше със златния медальон на огърлицата си.

Още откакто Серафин беше малко момиченце, тя и майка й правеха заедно сладкишите, като двете си похапваха доста от прясно набраните малини и парченцата бадеми и шоколад, които едва стигаха до фурната.

Днес слънцето напичаше голите рамене на Серафин над тънките презрамки на червената й лятна рокля и се отразяваше в чашата й. Единствените остатъци от дългото следобедно хапване под ябълката в градината на семейното шато в чинията й бяха няколко трохи от багетата и маслинова костилка. Осемгодишните й брат и сестра-близнаци се плацикаха доволно в басейна наблизо.