Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Мислех да мина и да се обадя.

— Всичко наред ли е? — Лети вдигна бледосините си очи в деликатен въпрос.

— Да — каза Кат възможно най-безгрижно и седна на обичайния си стол до прозореца. — Бях на интервю за работа. Не се получи.

— Съжалявам да го чуя — тя прегърна Кат съчувствено. — Е, те губят.

— А и вероятно не е била подходяща за мен, така или иначе.

— Ето това е дух. Ще изскочи нещо по-добро за теб, сигурна съм.

— Обаче парите наистина щяха да ми дойдат добре, все пак.

Лети сбърчи чело:

— Ще можеш ли да покриеш основното? Винаги бих могла да помогна, знаеш го.

— Не се притеснявай — каза Кат. — Ще се оправим. Лео обаче добре си похапва… и дрехите му умаляват толкова бързо.

— О, да — каза Лети. — Помня го това. И с Юън беше същото — каза тя и кимна към сина си, който хапваше с голям апетит една от нейните кифли. — Вече е на тридесет, но пак е тук и ми яде печалбата през почивките си за чай.

— Чувам, че говориш за мен, нали знаеш — извика той и сините му очи блеснаха.

Лети завъртя очи снизходително.

— Нахална маймуна! — тя се обърна към Кат — Не можеш ли да поговориш с Джейк?

— Той все още е зает със стартирането на фирмата в Шотландия, а това отнема време.

— Да, така е. Предполагам, че няма как да стане за един ден. И това ще се случи. Дотогава, какво да ти донеса? Един „Ърл Грей“? Имам и викторианска пандишпанова торта, прясно изпечена. Аз черпя с тортата днес.

Кат погледна към тезгяха. Видя кифлите, които насищаха въздуха с така неустоимия си аромат, пандишпановата торта и подноса с какаови сладки.

— О, да, в такъв случай с удоволствие — каза Кат и по лицето й плъзна усмивка. — Благодаря ти.

Лети изчезна в кухнята и се върна на масата няколко минути по-късно с чайник и чаша на розово-зелени шарки и парче кейк, намазано с конфитюр и сметана.

— Заповядай — каза тя, докато слагаше нещата на масата.

Кат й благодари и отхапа от сладкиша.

— Леле, много е вкусно, Лети!

Лети се усмихна:

— Благодаря. Оценявам това — знам колко ти е висока летвата.

Кат се засмя.

Юън стана, облече си сакото и се приближи до тях.

— Как си, Кат? Отдавна не съм те виждал.

— Добре, благодаря — действаше й успокоително да види Юън. Бяха израснали на една и съща улица и макар и да се движеха в различни социални среди, с четири години разлика между тях, той винаги беше мил с нея.

— А Лео?

— Расте бързо. Едва смогвам да му наваксам напоследък — тя се усмихна.

— Трябва да го доведеш следващия път.

— Ще го доведа. Той обича това място.

— Ще се видим по-късно, мамо — рече Юън и прегърна Лети. — Трябва да се връщам вече.

— Чао, скъпи — каза Лети и сложи нежно ръка на рамото му.

— Чао, Кат — Юън кимна на Кат за довиждане и излезе, като започна разговор по мобилния си телефон.

— По какво работи Юън сега?

— Старото кино — ще го правят на ресторант. Част от дизайна за проекта е негов. Жалко, че не можаха да го запазят като работещо кино, но пак е по-добре, отколкото да пустее.

— Да.

— Ще му кажа да се ослушва — каза Лети — може да изскочи някаква работа за теб.

— Благодаря, би било добре.

Нямаше смисъл да сантименталничи. Старата й работа на гишето за билети в киното не беше идеална, въпреки че на нея й харесваше да работи там, особено по време на дневните прожекции с дружелюбните пенсионери и млади майки. Кат отпи бавно от чая си, загледана през прозореца. Животът продължаваше, местата се променяха. Щеше да намери начин да ги следва.

Час по-късно Кат чакаше пред детската градина на Лео с пуловер за него. Радваше се, че го беше сложила в чантата си — топлият ден вече беше малко по-студен, а Лео беше облечен само с тениска, когато го остави сутринта преди интервюто.

Докато разглеждаше в телефона си в чайната, беше намерила друга работа, която можеше да се окаже подходяща — помощник-администратор в една агенция за недвижими имоти. Беше извън града, което би означавало дълго пътуване дотам и обратно, но тя можеше да се справи с това, ако се наложеше.

На около метър от нея си бъбреха две майки — Амелия — червенокоса с бременно коремче, и Ема, тъмнокоса жена, която носеше розов скутер. Тя познаваше бегло жените от случайни срещи, докато оставяха и вземаха децата, и от време на време си приказваше с тях. Днес задържа поглед върху вратата на детската градина в очакване да види Лео да излиза.

— Какво ще кажеш за тази неделя? Със Сам свободни ли сте за обяд? — попита Амелия приятелката си. — На работа е истинска лудница и ще ми дойде добре да очаквам нещо с нетърпение.