Ванеса Грийн: Крайбрежната чайна

— Били казва, че е забавно. Има медузи. И акули.

— Сигурна съм, че е така. Ще отидем скоро — каза тя и го целуна по главата. — Обещавам!

Лео я погледна. Щом видя тъмните му кафяви очи, не можа да не си помисли за Джейк.

Щеше да събере парите.

На следващия ден г-н Питърсън, управителят на хотела, отбеляза името на Кат върху списъка с интервюираните. Тя се заигра със сребърния си тюркоазен пръстен, докато го чакаше да каже нещо.

Кат беше минавала може би стотици пъти покрай хотел „Саут Клиф“ в дните, когато вземаше въжената линия нагоре от залива, но днес влизаше за първи път в голямата бяла сграда. Беше пристигнала едновременно с група италиански туристи, които все още се чуваха как говорят на рецепцията в залата отзад.

За интервюто беше скрила татуировката на китката си (плътен кръг, също като този на Джейк) под дългите ръкави на черно сако и беше изправила тъмната си коса със сешоар. Обаче в стаята беше топло и тя умираше да свали сакото си. Обикновено не носеше такива дрехи.

— И така, Катрин, с какво ви привлича работата тук в „Саут Клиф“? — попита г-н Питърсън.

Тя се опита да си спомни упражняваното пред огледалото снощи и си пое дъх.

— Много се интересувам от работа в сферата на хотелиерството, а „Саут Клиф“ е международно признат хотел. За мен би било чест да съм част от екипа, а и чувствам, че бих могла да допринеса много от гледна точка на…

Г-н Питърсън погледна автобиографията й, след което свали очилата си и ги сложи на масата. Изражението му сякаш се смекчи.

— Работата е свързана най-вече с почистване, нали знаете?

— Да, Кали ми каза.

— Аха… — г-н Питърсън кимна бавно. — Е, Кали настоява, че сте идеална за работата.

— Работя здраво — каза тя. — Каквото и да правя, работя здраво.

— Да — каза управителят и сложи ръка върху автобиографията й. — Това със сигурност го потвърждава.

Напрегнатите раменете на Кат се отпуснаха малко. Г-н Питърсън се облегна назад в стола си.

— Надявам се, че ще ме разберете правилно. Завършили сте Хотелиерство и кулинарни изкуства, курсове по чаена дегустация, сладкарство…

— Знам какво ще кажете, но наистина бих се радвала да….

— Вие сте прекалено квалифицирана.

Думите иззвъняха в главата на Кат и тя се опита да измисли някакъв отговор.

— Трябваше да разгледам по-внимателно данните, но знаете каква е Кали. Може да е много убедителна. Вижте, Катрин — млада сте. Само на… — той погледна листа пред себе си — двадесет и шест? Все още имате време да изградите кариера. Не мисля, че ако ви наема като чистачка, ще е добре за когото и да е от нас.

— Мислите, че ще напусна ли? Защото не бих. Имам нужда от нещо сигурно.

Г-н Питърсън поклати глава.

— Съжалявам, ако съм ви изгубил времето.

— Добре — каза Кат сковано и стана. — Е, благодаря все пак, че се срещнахте с мен. Нали ще…

— Разбира се. Ще имаме предвид кандидатурата ви.

Кат излезе и свали сакото си. Хладният морски бриз докосна кожата й. Тя пресече улицата към розовата градина на скалата, седна на една пейка и изпрати бързо съобщение на Кали, за да й каже какво е станало. След като го написа, доби по-реална представа за случилото се. Почувства се, все едно е разочаровала Лео.

В такива моменти се чудеше дали нямаше да е по-лесно, ако с Джейк бяха останали заедно, ако по някакъв начин бяха оправили нещата. Сега той се беше върнал у дома в Шотландия, работата му вече не беше стабилна и сега Лео трябваше да се лишава.

Тръгна през парка, докато гледката се отвори и разкри пълната шир на морето. Малко по-надолу по хълма пред нея се виждаше мястото, към което беше тръгнала — „Крайбрежната чайна“

Няколко души седяха на масите отвън, но вътре кафенето изглеждаше спокойно. Тя бутна изрисуваната стъклена врата и звънецът оповести пристигането й. Щом влезе, веднага усети непогрешимия аромат на прясно изпечени кифли. Той я обгърна като уютно одеяло в студен зимен ден. „Крайбрежната чайна“ беше окуражително позната отвътре — с дървените си маси със спретнато застлани изгладени бели покривки, крехките порцеланови чаши по рафтовете и лампите от 20-те години на миналия век по масите.

— Кат! — собственичката Лети се усмихна и прибра един сребристосив кичур от карето си зад ухото. — Влез. Надявах се да се видим днес.

Кат затвори вратата след себе си.

— Здравей — каза тя и се наведе да я целуне за поздрав. Лети беше облечена както обикновено с изгладени черни панталони и престилка, поръсена с брашно. Синът й Юън седеше на бара, облечен в костюм, и гледаше нещо на таблета си.