Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Странно.

— Да. Някои от нейните приятели ще ходят там и всъщност нея само това я интересува.

— Ти си доволен, нали?

— Хубави времена бяха там. Нали?

Кат кимна.

— Имам доста добри спомени.

— Знам, че беше по-малка, но винаги си ми се струвала готина — Адам се усмихна при спомена. — Имаше някаква аура. Като че ли не ти беше нужно да правиш онова, което всички останали правят.

— Ха! — Кат се засмя. — Е, предполагам, че не бях в нито една от групичките, но не беше, защото съм била готина. Всъщност през повечето време страдах от факта, че съм аутсайдер. Прекарвах цялото си време в четене на книги. Все още го правя.

— Е, на мен ми се струва, че имаш много приятели напоследък. Знам, че Серафин ви чувства като сродни души — теб и Чарли.

Кат се усмихна.

— Да. Нещо такова. Ще ходим при Чарли в Лондон следващия уикенд. Ще бъде хубаво да се видим отново.

— Звучи забавно.

Кат се обърна и видя, че Лео ходи на колене по пода.

— Лео, ставай горе — тя забърза към него и го изправи отново на крака. — Загубихме много панталони по този начин — обясни тя на Адам. — Мисля, че е време да вървим.

— В магазина! — въодушеви се Лео.

— Да, може да отидем до магазина първо — каза тя и се обърна към Адам. — Благодаря отново.

Тя се наведе, за да го целуне по бузата, и затвори очи за миг, щом бузата й докосна неговата, леко набола, със слаб мирис на одеколон. Чувстваше се добре близо до него. Спомни си как се беше почувствала, когато го целуна онази вечер на партито, и осъзна колко много й се искаше това да се случи отново.

Докато се отдръпваше, очите им се срещнаха.

— Ще се видим скоро… Може би някъде с повече вино и по-малко морски живот — добави тя с усмивка.

В хола Чарли отвори кутията, която Лети й даде в чайната. Беше твърде късно да използва всичко в материала си, понеже броят на списанието вече беше готов, но въпреки това й беше любопитно. Искаше да я разгледа, преди да я върне обратно с благодарствена бележка. Тя извади карта на града от 1970 г. и се усмихна, когато видя местата, които й бяха станали толкова познати. Улицата със старото кино на нея, както и „При Роза“ където двамата с Юън бяха пили кафе.

Тя се зарови отново в кутията и разгледа картичките от клиенти, които благодаряха на родителите на Лети — Джулия и Леон — за гостоприемството и вкусните кифли. Имаше и друга лична кореспонденция, фактури от доставчици, фотокопия.

Разсея я звук от таблета й — имаше нов имейл.

Сърцето й заби в гърдите, когато видя името на Юън. За първи път, откакто се бяха сбогували. Тя щракна, за да го отвори.

Здравей, Чарли,

Опитвам се да забравя какво се случи между нас двамата — както ти даде да се разбере, че искаш да стане.

Но истината е, че не мога.

Не мога да спра да мисля за теб. Знам, че почувствах връзка помежду ни. Това не е нещо, което се случва често. Поне не и за мен.

Аз не искам да се отказвам. Искам да дам шанс на онова, което се случва с нас — каквото и да е то. Да, на известно разстояние сме един от друг (добре де, доста сме далече). Но това не означава, че трябва да оставим нещата да се изплъзнат.

Искам отново да те видя как се смееш.

Юън

Тя затвори съобщението и седна на дивана, като остави думите му бавно да потънат в съзнанието й. Той я беше прозрял. Беше чувствал същата връзка, която и тя бе усетила, и не се беше хванал на опита й да омаловажи срещата им като нещо несериозно. Той беше смел, когато нея я беше страх. И не можеше да не мисли, че той е правият в случая.

На следващия ден Чарли се облече като за новата си длъжност на работа — в елегантен сив костюм и блуза в цвят слонова кост отдолу. Говори по време на заседанията, на които обикновено мълчеше, и каза на новия си помощник от какво щеше да има нужда. Джес все още беше в редакцията до Нова година, но тя вече бе започнала да предава нещата в ръцете на Чарли и, що се отнася до екипа, новият редактор вече беше факт. Следобед Чарли седна на бюрото си и започна да разработва новите си идеи за следващото издание. Докато работеше, можеше да изтика мислите си за Юън на заден план. Неговият имейл все още стоеше без отговор.

Бен я потупа по рамото и й подаде кафе.

— Идвам с мир — каза той с усмивка.

Тя го взе с неохота, като все още изпитваше онова смесено чувство на неудобство, раздразнение и тревожност като последния път, когато бяха говорили. Но си каза, че ако щяха да работят в една и съща служба, щеше да е по-лесно да се държат цивилизовано.