Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Тя изпрати статията на Джес по обяд. Като промени името на Лети, тя беше написала историята на чайната през шестдесетте и седемдесетте години — как Лети и Джон бяха преодолели всичко: от финансови трудности до вандализъм, и бяха успели да запазят мястото. Надяваше се да е направила сложната история на чайната достатъчно правдоподобна.

Отвори готовата си салата. Грахът и чери доматите имаха банален и разочароващ вкус след сладкишите, които току-що бяха преминали през съзнанието й.

Телефонът на бюрото й иззвъня с вътрешен разговор и тя вдигна.

— Чарли, Луис се обажда — гласът на управляващия директор беше жив и делови, както обикновено. — Имаш ли минутка?

— Разбира се — отвърна Чарли и стана от стола си. Човек не казва на управляващия директор, че тъкмо обядва, нали? — В твоя офис?

— Да. Благодаря.

Тя стана, поизтупа се и се запъти към офиса на Луис. Той се беше навел над лаптопа си с очила за четене на носа и разпечатан проект на корицата за броя с чайните на бюрото си.

Той вдигна очи и се усмихна, когато тя почука на вратата.

— Здравей, Чарли. Седни.

Тя седна на стола срещу него. Големите прозорци предлагаха ясна гледка над Темза. По Милениъм Бридж имаше постоянен поток от пешеходци, преминаващи през моста — малки точици с пъстри чадъри, които ги предпазваха от силния дъжд. Зачуди се дали вали и в Скарбъро.

— Исках да те уведомя — каза Луис с грейнал поглед. — Всички сме възхитени от това как се получава броят, а и от прогнозите за поръчките. Ти свърши чудесна работа.

Чарли се усмихна:

— Благодаря.

— Ще бъда честен. Впечатлен съм. Независимо от факта, че не беше тук, в офиса, за срещите (от което не бях много доволен първоначално), ти излезе с ярка концепция и осигури приятен и искрен материал, какъвто читателите очакват от списанието. Ти откри свежи нови писатели и ги привлече на борда. Качества, които те правят много силен редактор. Както знаеш, Джес напуска. Не виждам нужда да й търсим заместник извън компанията.

Сърцето на Чарли се стегна. Това беше. Новината, която бе чакала и която се беше надявала да чуе през последните няколко месеца. Нещото, за което се беше трудила, откакто бе започнала работа в списанието.

— Как би се чувствала като редактор? Това е повишение, за което всички ние вярваме, че си готова. През последните осем години ти затвърди уменията си и неведнъж доказа себе си. Налично ниво, за мен винаги е било удоволствие да работя с теб. Затова много се надявам, че ще приемеш.

Чарли се усмихна и прехапа устни развълнувано. Редактор! Беше успяла. С помощта на Кат и Серафин беше успяла.

— Да — каза тя, без да може да прикрие ентусиазма си.

— Значи е договорено — каза Луис и се пресегна да стисне ръката й. — Развълнуван съм.

— Благодаря, Луис. Очаквам с нетърпение да започна.

Тя се върна до бюрото си замаяна, неспособна да сдържа усмивката на лицето си. Списанието щеше да бъде нейно. Тя щеше да има пълна свобода с идеите и щеше да може да изгради своя собствена група писатели. Щеше да участва в търговската страна, в изграждането на продажбите. Вместо да следва чужди заповеди, щеше тя да е тази, която ги раздава.

Пътуването до този момент бе започнало преди години, но тя знаеше, че никога не би успяла да мине последния етап сама. Кат и Серафин й дадоха подкрепата си, когато тя се нуждаеше от нея най-много — и практическа, и емоционална.

Когато се върна на бюрото си, тя кликна върху иконата за нов имейл.

До: Серафин и Кат

Здравейте,

Току-що научих най-вълнуващата новина. Направиха ме редактор на списанието! Не мога да повярвам. Дължа и на двете ви огромно БЛАГОДАРЯ. Просто не знам как щях да се справя без вас. Вашите проучвания, идеи и писане бяха от огромно значение.

Нямам търпение да го отпразнуваме, когато дойдете в Лондон.

Благодаря отново,

Чарли

Тя натисна бутона за изпращане и се облегна назад в стола си.

Имаше още един човек, на когото искаше да каже. Ако все още бяха заедно, тя знаеше, че Юън би споделил вълнението й. Можеше да си представи лицето му, топлата му усмивка, очите му и задоволството от нейното постижение, за което беше работила толкова дълго време. Сега искаше повече от всичко да бъде с него, за да могат да споделят момента.

— Чувам, че трябва да те поздравя.

Чарли погледна нагоре, когато чу познатия глас — дрезгав, със следи от лондонски акцент. Ето го и него — същия тен и тъмна коса, непринудена самоувереност и небрежен вид. Мъжът, с когото някога си бе представяла бъдещето си, но който я беше оставил с разбито сърце.