Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

Серафин и Зоуи се спогледаха и се засмяха.

Кат беше благодарна, че баща й предложи да гледа Лео отново. Печенето на сладкиши и времето с приятелки беше точно това, от което имаше нужда в момента. Мислеше само за Адам от партито насам. Случилото се с Джейк очевидно я беше извадило от релси — защо иначе би направила нещо толкова глупаво? Сега просто искаше да забрави за това.

— Добре. Зоуи, би ли настъргала кората на този лимон? — попита Серафин на френски и Зоуи взе лимона от нея и започна да стърже.

Лети повдигна вежди към Серафин и Кат дискретно, за да покаже, че е впечатлена, а Серафин се усмихна гордо.

Те направиха маделинките заедно в кухнята и когато ги сложиха да се изпекат във фурната, седнаха на кухненските табуретки.

— Печенето на сладкиши е готино всъщност — каза Зоуи, докато гледаше как сладките се надигат във фурната. — Не бих имала нищо против да науча как се правят и други такива.

— Трябва да дойдеш до селото ми някой ден — заяви Серафин. — Има един фантастичен курс по сладкарство, който върви през лятото. Можеш да го изкараш.

— Звучи забавно — каза Зоуи с усмивка.

Кат си го представи — удоволствието от почивка във Франция, съчетано с курс по печене. Звучеше направо божествено. Но това беше някакъв друг свят. За някого другиго, а не за нея.

— Мога и аз да се присъединя — каза Лети. — Винаги съм мечтала да направя нещо подобно.

Кат кимна окуражително:

— Трябва да отидеш — каза тя.

— Да, Лети — каза Зоуи. — Ти не си толкова стара.

— Зоуи! — възкликна Серафин и я потупа по ръката.

— Какво? — отвърна Зоуи.

Лети се засмя:

— Не се притеснявай, Зоуи. И да, може би имаш право.

Кат си събра нещата в края на вечерта и си облече палтото.

— Ето — каза Серафин и й подаде сребриста картонена кутия, пълна със сладкишите, които бяха приготвили. — Не забравяй това!

— Благодаря — каза Кат и поклати глава. — Колко глупаво от моя страна.

— Добре ли си, Кат? — попита я тихо Серафин. — Изглеждаш замислена.

— Няма нищо — каза Кат.

— Същото нищо, заради което и Адам ми сипа сол в чая вчера ли? — попита Серафин.

— Същото — усмихна се безпомощно Кат.

Чарли мина бързо покрай бюрото на Бен и се настани във въртящия се стол на своето бюро с чаша горещо кафе. Тя го бе зърнала и отместила поглед бързо. Това беше едва вторият й ден в офиса и именно в работата щеше да се съсредоточи. Нямаше време за отвличане на вниманието.

Тя включи компютъра си и отбеляза, че всичко на бюрото й е точно така, както го беше оставила, преди да замине — дори напомнящите листчета с по една надраскана дума по монитора й. Сякаш никога не беше заминавала.

Когато се прибра в апартамента си късно в неделя вечерта, си взе вана и се настани в леглото. Беше очаквала да се чувства добре вкъщи, в собственото си пространство отново, без никакви усложнения, но вместо това апартаментът й се струваше празен и студен. Неполетите й растения бяха единствените, на които беше липсвала. Докато лежеше в чаршафите си от египетски памук, не можеше да се отърве от чувството, че никого, освен шефката й, не го беше грижа, че не се е върнала. Изкушението да се обади на Юън, за да му каже, че не е била искрена с него почти я обзе напълно. Беше си изключила телефона и го бе оставила в чантата си — нещо, което никога не правеше.

— Радвам се, че отново си тук, Чарли — каза Джес и седна на ръба на бюрото й.

— Благодаря. Хубаво е да се върна — тя се усмихна, но думите не прозвучаха искрено. В сивия офис с познатите разделителни стени от матирано стъкло и колеги, които бързаха в костюми и ботуши, тя се чувстваше без посока.

Липсваше й спокойствието на брега на морето, кифличките на Лети, да говори с приятелите си. И топлината на ръцете на Юън.

— Материалът изглежда страхотно между другото — каза Джес. — Ти успя. Слушай, закъснявам за среща. Да поговорим по-късно.

Колонката, която Чарли планираше да напише (най-новата добавка към ноемврийското издание) започваше да се оформя в ума й. Щеше да е анонимна и да представя какво е преживяла „Крайбрежната“ през века — историята на една скрита чайна. Искаше й се да бе имала време да разгледа нещата, които Лети й беше дала, но крайният срок беше съвсем близо. Ще трябва да работи с онова, което вече беше открила.

Тя остави бележките си на една страна и започна да пише.

„През Втората световна война Скарбъро преживява редица трагедии, включително нападение над града. През тези тежки времена общността се събира заедно и традиционната чайна е превърната в център за обучение на Кралските военновъздушни сили. Масите са прибрани, а обучаващите се се подкрепяли с ваниловия пандишпанов сладкиш на Джулия Грей… "