Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Хубаво е да можем да празнуваме с теб тази вечер — каза Чарли.

— Изобщо не подозирах нищо — Лети се засмя. — Бях направо поразена, когато дойдох. Не съм свикнала на такова внимание. Но сега, е, си прекарвам много приятно.

— Радвам се. Такъв беше планът — Чарли се усмихна.

— Преди да се забравя, Чарли — каза Лети. — Знам, че в понеделник си тръгваш и исках да говоря с теб за нещо, преди да заминеш. Изглеждаше много заинтересована от албума и другите неща, а и спомена, че искаш да проучиш още малко.

Искаш ли да вземеш част от нещата от нашите архиви? С което имам предвид папките с боклуци, които така и никога не сортирах — тя се усмихна. — Можеш да ги изпратиш обратно по пощата, когато си готова.

— Разбира се — каза Чарли. — Ще бъде страхотно, ако сте сигурни, че нямаш нищо против. Мислех си да напиша нещичко въз основа на тях. Напълно анонимно и с твоето одобрение, разбира се.

— Разбира се. Радвам се, че и някой друг се интересува. Ако намериш нещо, което можеш да използваш, то моля, давай.

— Благодаря — каза Чарли.

Лети си прокара път през тълпата, отиде в кухнята и се върна с червена папка и малка картонена кутия.

— Не съм сигурна дали ще можеш да се ориентираш в изрезките, но има някои бележки от клиенти през годините — такива неща. Рецепти, използвани от моите баба и дядо.

Чарли ги взе от нея:

— Ще ги пазя много — каза тя.

— Кат — Серафин застана до масата със сладкишите, за да напълнят чиниите си, — виждала ли си се с някого след Джейк?

— Не, с никого — каза тя. — Защо питаш?

Серафин сниши глас до шепот:

— Защото мисля, че шефът ми май си пада по теб.

— Адам? — Кат усети как се изчерви.

— Да. Боя се, че се изпуснах и казах, че си нямаш гадже. Откакто ми беше на гости за първи път, вече не помня колко пъти е казал „Твоята приятелка Кат…"

— Много сладко — на устните й се появи усмивка. Надяваше се да не е твърде очевидно, че бузите й горят. — Искам да кажа мило от твоя страна да го кажеш. Адам е прекрасен, но съм сигурна, че не ме вижда по този начин.

Серафин повдигна вежда.

— А и аз не го виждам така — добави бързо Кат.

— Не би ли си помислила?

— Не мисля така, не — излъга тя. — Всичко, което ме интересува в момента, е малко стабилност — вярно беше, но все пак Кат не можеше да отрече, че казаното от Серафин беше изпратило тръпка на вълнение през нея.

— Е, добре — каза Серафин. — Мога да разбера, предполага С всичко, което се е случило в живота ти. Изглежда жалко, все пак. Сигурна ли си, че не би искала поне да го опознаеш по-добре? — каза тя и даде окуражаваща усмивка.

Чарли се приближи до тях и Кат бързо хвана ръката й:

— Чарли, ела и смени темата — каза тя закачливо.

Чарли се усмихна и погледна двете жени объркано, след което реши да послуша Кат:

— Добре, ако наистина искате нова тема на разговор, има нещо, което бих искала да попитам и двете ви. Какво ще правите след две седмици?

Кат сви рамене, облекчена, че Чарли е центърът на внимание сега:

— Аз нямам никакви планове.

— Нито пък аз — отговори Серафин.

— Е, какво ще кажете за едно пътуване до Лондон? Аз черпя. Искам да ви заведа, за да ви благодаря за цялата тежка работа, която свършихте с рецензиите.

— Не е нужно да го правиш — каза Кат и поклати глава. — Беше ни приятно.

— Знам… Но искам. Освен това не съм готова да се сбогувам с вас двете все още. Ще ви взема билети за влака и ще идем на много хубави места — всичко, което трябва да направите, е само да дойдете.

— Бих се радвала — каза Серафин. — Звучи перфектно.

Кат се поколеба.

— Не знам. Искам да кажа, много е съблазнително, но нещата напоследък бяха толкова объркани…

— Ето защо имаш нужда от почивка. Баща ти ще може ли да се грижи за Лео за един ден? — предложи Чарли. — Ти самата каза колко се вълнува, че може да прекарва време с него отново.

— Ще го питам — Кат каза с усмивка. — Може би бихме могли да измислим нещо.

Чарли и Юън бяха излезли от „Крайбрежната“ в свежата и хладна нощ, а небето беше пълно с ярки бели звезди. Музиката и шумът на гостите се носеха от кафенето, но там, където стояха те, се усещаха скрити сякаш никой няма да ги намери.

— Ще ми се да не се налагаше да си ходиш — каза Юън и взе ръцете на Чарли в своите.

— И на мен — каза Чарли. Вятърът духна кичур коса в очите й и Юън го отмести. — Но мисля, че шефката ми няма да си мълчи, ако отново удължа престоя си. Достатъчно дълго отлагах реалността.

— Беше ми приятно да прекарам това време с теб — каза Юън с дрезгав и тих глас.