Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Точно така. Добре — гласът му беше груб, далечен. — Е, това беше странно — каза той.

— Да, съжалявам, объркала съм се. Да се чуем следващата седмица.

— Разбира се. Целуни малкия човек от мен, нали?

— Разбира се.

Кат затвори. Чувстваше се малко наранена от разговора с Джейк, точно толкова загрижена, колкото и когато бяха говорили в Единбург.

Значи нищо не се беше променило в крайна сметка.

В хола, тя погледна билетите върху камината. Ако Джейк не ги беше изпратил, кой тогава?

Морските кончета подскачаха из аквариума, грациозно вплели опашките си около морските водорасли.

— Знаеш ли какво им е специалното? — попита Кат и разроши небрежно косата на сина си.

— Че имат магически опашки?

— Да. Това също. Но има и още нещо…

— Лица на коне?

— И това. Но също и че таткото морско конче е този, който носи бебетата.

— Наистина ли? — ококори очи Лео. Той се взря по-близо, като притисна лице до стъклото. — Всичките са с дебели коремчета. Бебета ли ще имат?

— Не мисля — Кат се засмя. — Просто така изглеждат.

— Здравей, Кат.

Кат погледна нагоре и видя Адам, който стоеше до тях. Очите им се срещнаха. Сърцето й заби лудо и тя се надяваше отчаяно, че не е очевидно. Не го беше виждала от нощта, в която се целунаха, но щом той се усмихна, всяка неловкост между тях изчезна. Хубаво беше да го види отново. Присъствието му беше спокойно и стабилно.

— Здравей — каза тя.

— Харесва ли ви посещението? — попита ги Адам.

— Изкарваме си страхотно, нали, Лео?

— Това е най-хубавият ми ден — каза той.

Кат се обърна към Адам.

— Радвам се да те видя. Какво те води насам?

— Трябваше да се видя един човек за един пингвин. Реших да дойда и да кажа здрасти.

И тогава Кат осъзна — чудеше се как изобщо не беше разбрала.

— Значи ти си бил, нали? — каза Кат и сви очи игриво. — Ти си този, който ни е изпратил билетите, нали?

— Да — каза Адам. — Спомням си, че ми каза колко много Лео обича животните, затова се възползвах от връзките си покрай работата ми.

— Благодаря ти, Адам. Много мило от твоя страна. Лео много отдавна искаше да дойде.

— Пак заповядай — очите им се срещнаха и Кат се почувства привлечена от него, както в нощта на партито.

— Имаш ли време да се отбиеш в кафенето след това? — попита той.

Тя отвори уста, за да каже някакво извинение, но не можа да измисли никакво. Вместо това кимна.

— Да — отвърна Кат с усмивка. — Защо не?

Час по-късно Кат и Адам бяха в кафенето, а Лео си говореше с жената на гишето и й показваше новата химикалка, която Кат му беше взела.

— Това беше много специален ден за нас — каза Кат на Адам. — Наистина беше много мило от твоя страна. А срещата с делфините беше просто невероятна.

— Радвам се, че ви е харесало — каза Адам. — Забавно е да срещна момче като Лео, което се интересува от същите неща като мен. Не съм много сигурен какво говори това за моята собствена възраст обаче… — засмя се той.

— Прекарвам толкова време в разговори с Лео, че понякога забравям как да си говоря с възрастни — каза Кат. — И знаеш ли какво — рядко ми липсва.

Той кимна.

— Знам точно какво искаш да кажеш. Зоуи е далеч по-възрастна от мен напоследък.

— Как е тя?

— Добре е — каза Адам. — Вече обсъждаме гимназиите. Наистина не мога да разбера кога мина цялото това време, но догодина ще трябва да се запише.

— Харесала ли си е някое по-специално училище?

— До съвсем наскоро искаше да ходи в пансион.

Кат повдигна вежда.

— Не, че съдя, но…

— Знам. И аз се изненадах. И това още преди да започна да се чудя как, за бога, ще си го позволя. Реших, че напоследък чете твърде много „Малори Тауърс“ но не знам. Както и да е, изведнъж се отказа от идеята. Което ме кара да се чудя дали всъщност не се е интересувала от този вариант като един вид бягство.

— А сега?

— Сега много повече й харесва да си е у дома. Не мога да го обясня. Става въпрос за малките неща. Серафин прави така, че винаги сядаме и се храним заедно. Преди да дойде, сутрин обикновено си вземах кафе, а Зоуи ядеше зърнената си закуска и дори при най-добри намерения имаше дни, когато си казвахме само няколко думи. Сега си отделяме време един за друг.

— Това е добре. Е, щом вече се е отказала от идеята с пансиона, къде мислите да се запише?

— Знаеш ли — най-странното е, че иска да ходи в нашето училище.

Кат се усмихна при спомена за училището, в което ходеха заедно с Адам и Юън.