Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Бен — каза тя. Беше разигравала този момент в съзнанието и десетки пъти. Когато беше в Скарбъро и се чувстваше уверена и силна. Беше мислила какво ще му каже, когато се върне в офиса и го види отново. Хладнокръвна реакция, остроумни, саркастични забележки. Но ето го сега тук, навесил се над разделящата преграда на бюрото й в работното пространство на Чарли, толкова близо, че почти се докосваха и сърцето й запрепуска. Почувства се малка, както в дните, след като чу новината, че й е изневерявал. Интелигентните й, обмислени реакции я напуснаха.

— Редактор, а? — той се усмихна и показа перфектните си бели зъби. — Браво, Чарли.

— Благодаря — отговори тя, доволна, че звучеше контролирано и спокойно, макар че изобщо не се чувстваше така.

— Сериозно, Чарли. Заслужаваш го.

Думите бяха точно там, под повърхността: „Да, така е — заслужавам го. И това няма нищо общо с теб. Успях въпреки теб. А ти нямаш никакво право да си тук и да се опитваш да споделяш моя успех.“

— Благодаря — каза тя отново.

— Как беше отпуската? — попита бодро той. — Джес каза нещо за сестра ти. Всичко наред ли е с Пипа?

Фамилиарността в тона му я подразни — нямаше право да пита за живота й. Беше загубил това право, когато се разделиха. Той не й е приятел. Той не й е никакъв сега. Начинът, по който я кара да се чувства, начинът, по който винаги я бе карал да се чувства, беше абсолютно противоположен на това как се чувстваше с Юън. Искаше й се Бен просто да изчезне.

— Добре е — каза тя. — Пипа е добре.

— Страхотно, радвам се да го чуя — той се изправи. — Е, радвам се да те видя отново, Чарли. Изглеждаш много по-добре — почивката сигурно ти е повлияла положително.

— Писмо — извика Лео и се затича към изтривалката, върху която току-що се беше пльоснал малкият пакет. Вдигна го и й го подаде. Беше адресирано и до двама им. — Може да е подарък за нас.

Тя се усмихна. Откакто баща й се беше върнал от пътуванията си, писмата с ръкописен текст отпред бяха малко и рядкост, затова се зачуди от кого ли може да е.

— Отвори го, отвори го! — Лео заподскача нагоре-надолу на място.

— Полека, почакай малко — каза тя и разроши косата му. Все още не беше съвсем свикнала отново с присъствието му — толкова много й харесваше, че му беше простила дори подскачането по леглото й в шест часа сутринта. Заедно с него там, апартаментът й отново бе дом.

— Имай малко търпение — тя се засмя и отвори плика.

— Какво е?

— Сега ще видим — вътре в пакета имаше по-малък плик с два билета. Тя ги извади и се усмихна широко, когато видя какво е — билети за Морския център. Кой би могъл да ги изпрати? Озадачението й се превърна в задоволство. Трябва да са от Джейк в опит да се реваншира. Лео щеше да е много развълнуван.

Тя разгледа внимателно писмото. Очевидно входът за Морския център не беше единственият подарък. И двамата бяха поканени на специална среща с делфините.

Тя погледна към Лео, чиито яркозелени очи танцуваха от вълнение.

— Мамо! Кажи ми.

— Това е изненада — каза Кат и разроши косата му. — Ще трябва да изчакаш до края на седмицата, за да разбереш.

Същия следобед Кат и Лео обикаляха супермаркета, докато Кат вземаше хранителни стоки от рафтовете и ги зареждаше в количката като зашеметена. Пакети овесени ядки и опаковки сок. Тя разгледа ваучерите в портфейла си, за да се увери, че ще може да използва някои.

Щеше да звънне по телефона, когато се приберат. Нямаше да си позволи да се подвежда от жеста на Джейк, разбира се. Заради доброто на Лео не можеше да го направи. Но мисълта, фактът, че Джейк си е направил труда да разбере за какво си мечтае Лео и е спестявал, за да му го осигури — това означаваше нещо, нали?

Обратно в апартамента Лео играеше с ксилофона си и Кат отиде с телефона в кухнята и натисна бутона за бързо набиране 1.

— Здравей, Джейк.

— Здравей — звучеше щастлив да я чуе. — Всичко наред ли е?

— Да — тя се обърна с лице към прозореца. В късния следобед слънцето се отразяваше в малките прозорчета в горната част на фара. — Обаждам се, за да ти благодаря. Получихме подаръка днес следобед.

— Подарък? — Джейк беше объркан.

— Да — каза Кат. — Билетите за Морския център?

— Това намек ли е? — попита Джейк с нотка на раздразнени в гласа. — Искам да кажа, съжалявам, че не мога да си позволя такива неща, но си мислех, че се разбрахме, че основните неща трябва да са на първо място. Започнах да пестя…

— О — сърцето на Кат се сви. — Джейк, съжалявам! Явно е станало недоразумение. Не исках да те притеснявам. Прав си, че трябва да се фокусираме върху сметките и нещата от първа необходимост.