Ванеса Грийн - Крайбрежната чайна

— Ще ми се и аз да съм там — въздъхна Карла.

— И на мен. Всъщност ми се иска да си тук през цялото в ме — Серафин се усмихна.

— Ще се прибереш скоро — каза Карла.

— Малко повече от месец — каза Серафин. — Толкова скоро.

— Радвай се на времето си там. Но не забравяй да се върнеш у дома.

— Никога.

Те си пожелаха лека нощ и Серафин се насили да сложи край на разговора. Тя изключи компютъра и се зави с юргана.

Преди да заспи, извади домашното на Зоуи. Това беше писмена творческа задача, която беше задала: „Представи си, че си животно. Кое животно си? Как минава обикновено един твой ден?“

Аз съм кон.

Когато съм вкъщи, стопанката ми се грижи за мен — реши ме внимателно с четката за коне и ме гледа с любов. Тя ми помага, ако имам камък в копитото или когато мухите се събират около очите ми. Досадно е, когато го правят. Тя ме гали нежно.

После излизаме навън. Усещам вятъра в гривата си, докато препускам през полето. Само аз и тревата под копитата ми — пълна свобода! Искам да тичам и тичам. Стопанката ми язди. Аз и се доверявам, когато ме води. Ние сме екип.

Тук живея, откакто бях малко конче. Зелени поля и слънчогледови ниви. Къщички, пръснати наоколо, други коне наблизо. Това е красива страна.

Серафин докосна страницата. „О, Зоуи“ прошепна сама на себе си. Тя си спомни момичето, което беше срещнала, когато пристигна за първи път — нещастното момиче, което мразеше Франция и се кълнеше, че никога няма да отиде там, и което не хареса на Серафин от пръв поглед. Като че ли за Зоуи всичко в страната, в която бе израснала, бе свързано с трагедията на смъртта на майка й. Тогава Серафин се чудеше дали това някога ще се промени. Сега тя имаше проблясък на надежда, че може.

„ Все още няма и следа от Джейк", написа Кат на Чарли. „Вече три нощи. Обадихме се в полицията, на всички приятели и болниците. Стискаме палци да се върне днес. К "

Тя остави телефона си. От събота тя, Даян и Анди бяха търсили Джейк по местните кафенета и къщите на приятелите му, като се преструваха пред Лео, че всичко е игра на криеница. Беше идея на Анди — това разсейваше Лео да не задава въпроси, но Кат беше неспокойна. В крайна сметка, какво щяха да му кажат, ако все пак не успеят да открият баща му? Почувства се зле само при мисълта.

Тя отиде в кухнята, където Лео закусваше с баба си и дядо. Усмихваха се и си играеха с него, но Кат виждаше тревогата, изписана върху лицата им. Джейк никога не е бил човек, на когото можеш да разчиташ — той се прибираше късно без предупреждение и забравяше за срещи и ангажименти, дори важните. Но да изчезне за три нощи — никога не беше правил подобно нещо.

— Искаш ли банан? — Даян предложи един на Лео. Очите му светнаха и той посегна към плода. Анди се усмихна на радостта му. Независимо от обстоятелствата, Кат виждаше каква радост внася внукът им в живота на Даян и Анди и им беше благодарна за подкрепата. Не биваше да се съмнява в тях. Джейк винаги е имал начин да я накара да му повярва, дори когато тя знаеше, че не трябва.

Тя взе чашата си с чай, която беше оставила на масата, когато отиде да изпрати съобщението на Чарли. Все още беше достатъчно топъл, за да предложи малко утеха. Тя погледна Лео, който ядеше и бъбреше весело. Нещо трябваше да се промени днес, не могат да продължават да чакат. Полицията знае за Джейк, но като че ли нищо не се движи много бързо там.

Кат си спомни дните, които беше прекарала с Джейк в града, докато беше студентка. Беше отишла в повечето от редовните им съботни свърталища — някои се бяха променили, някои си бяха същите, но Джейк го нямаше в нито едно от тях. Приятелите му се бяха съгласили да хвърлят по едно око за него и да поддържат връзка с персонала, в случай че нещо се промени. Това бяха места, от които имаше хубави спомени с Джейк и тя се сети първо за тях. Обаче какво да каже за всички пъти, когато се бяха карали? Тя осъзна, че е филтрирала тези мигове, защото не иска да се връща към тях. Насили се да го направи сега. Когато беше разстроена, си отиваше в стаята, хващаше книга и се опитваше да облекчи болката по този начин. Но Джейк винаги излизаше — сега това й просветна.

— Ще наглеждаш Лео, нали? — попита Кат. — Трябва да изляза за малко.

— Да — каза Анди. Искрица надежда проблесна в очите му, сякаш разбра. — Не си забравяй палтото, а можеш да вземеш и шала от закачалката. Хладно е днес.

— Благодаря.

Кат излезе от къщата и ускори крачка, щом наближи хълма „Трона на Артур“, който гледаше към града. Студеният вятър щипеше бузите й. Нямаше логика някой да избере да спи навън в студеното време, но вероятно си струваше да опита. Тя се изкачи на хълма и видя пейката в далечината. Как не се беше сетила? Всеки път го беше намирала тук. Разкайващ се, обикновено, но понякога все още ядосан. С единбургската архитектура, изложена пред тях, те си бяха говорели и целували и одобрявали в търсене на пътя си обратно заедно повече от дузина пъти.